« обратно към: Ваксини

16 декември 2011

Нарушавене на нервно-ендокринното равновесие на организма при диабет и след прилагане на ваксини

Сборник доклади от четвърта национална конференция  "Класическа хомеопатия"


д-р Йорданка Лалова

 

Човешкият организъм е една съвършена саморегулираща се сис­тема, в която първостепенно място заема нервно-ендокринният апа­рат. Той непрестанно полага усилия за запазване на равновесието в тялото, на чувството за вътрешна радост от битието и неспособността на дребни външни фактори да влияят на благоразположението на човека. Приеманите от нас различни вещества под формата на оби­чайната ни храна, на лечебни растения, на витамини и микроелемен­ти, на хранителни добавки, на лекарства и др. оказват мощно влияние върху нервната и хормоналната ни система.

Най-чувствителната и податлива на неблагоприятни въздействия част на нервните клетки са синапсите. Това са високоспециализирани структури, които осъществяват контакта между нервните клетки, както и контакта между нервните клетки и мускулните влакна или жлезистите клетки. Те са единствената специализирана структура, чрез която се предават нервните импулси. Предаването на нервния импулс се извършва с помощта на биологично-активно вещество, наречено медиатор. Всеки неврон разполага само с един-единствен медиатор. След активирането на невромедиатора от постъпващите импулси той мигновено оказва въздействие върху други нервни клет­ки, с които е свързан чрез синапси, и след това той се разрушава от ензимните системи на тези клетки. Това означава, че основният двигател при работата на невроните са невромедиаторите.

Хормоналната система включва ендокринна, паракринна и автокринна реакция. Ендокринната реакция е свързана с функцията на жлезите с вътрешна секреция и отделяните от тях специфични хор­мони, които преминават в циркулацията. Паракринната и автокринната реакция са следствие от ефектите на т.нар. тъканни и клетъчни хормони - айказаноиди. Айказаноидите са хормони, които се произ­веждат от всяка клетка. Те не влизат в циркулацията на телесните течности, а действат локално около клетките на много къси разсто­яния. Отделят се в малки количества и почти веднага след предизви­кания от тях ефект се разрушават, поради което много трудно подлежат на изследване. Те са крайните регулатори на клетъчните функции и са „молекулярното лепило" на тялото. Ако могат да се контролират, ще може да се въздейства върху всеки аспект от човеш­ката физиология.

Производството на айказаноидите е тясно свързано с производ­ството на хормоните от ендокринната система и с регулиращото въздействие на централната нервна система.

Известно е, че болестта е резултат от действието на болестотворен стимул, който резонира с определено ниво на възприемчивост на организма. Този стимул се нарича възбуждаща причина и може да бъде микроорганизъм, чужд химикал, емоционален шок, лекарство, ваксина или всякакви други неблагоприятни влияния. При голяма възприемчивост към болестотворния агент може да се развие забо­ляване. Това предразположение се нарича поддържаща причина, за­щото това, което поддържа влошеното здравословно състояние, е по-скоро слабостта на защитния механизъм, отколкото поредица от възбуждащи причини. В голяма степен това предразположение е наследствено и е в основата на теорията за миазмите.

Информацията за съответното неблагоприятно въздействие се приема от лимбичната мозъчна система и от ретикуларната форма­ция. Оттам импулсите се предават към хипоталамуса и хипофизата до ефекторните органи, а именно надбъбречните жлези, които про­извеждат адреналин и кортизол.

Лимбичната система е тази част от мозъчната ни структура, която е най-древната част на предния мозък, разположена в хиатуса (седловината) между двете мозъчни полукълба. Тя е тясно свързана с фронтал­ния лоб на кората на главния мозък, който осъществява висшия й контрол. Лимбичната система, заедно с предните таламусни ядра и хипоталамуса, образуват една обща структура, т.нар. кръг на Паиец. Този кръг участва в регулирането на вегетативните прояви на орга­низма, в контрола и формирането на биологичния ритъм, в сексуал­ното поведение, във възникването на определени емоционални със­тояния и при мотивацията.

Ретикуларната формация е една мрежовидна невронна система, която е разположена в подкоровите структури и мозъчния ствол. Тя обезпечава тонуса на кората на главния мозък като в същото време се намира под непрекъснатото й регулиращо влияние.

Диабетът е едно от тежките хронични заболявания, водещо до трайна инвалидност на болните. Много често наличието на инсулинозависим диабет у млади хора е следствие от преживян стрес. Ха­рактерни за тях са високите стойности на кръвната захар и честите и внезапни скокове от хипогликемия към хипергликемия и обратно, което затруднява точното дозиране на приемания инсулин. Една от възможните причини за този начин на протичане на заболяването е наличието на запазени структури на Лангерхансовите острови, къде­то специализираните Б-клетки произвеждат инсулин. Непрекъснатата употреба на инжекционен инсулин обаче води до постепенно за­кърняване на тези структури , които до 2-3 години след започване на лечението престават да съществуват.

Правилното хомеопатичното лечение при тези случаи не просто забавя появата на диабетни услож­нения, което при млади хора става доста по-късно, а по-скоро под­държа специализираните структури, произвеждащи инсулин. Инсули­нът е единствения хормон, който понижава нивото на кръвната захар. Хипогликемичният му ефект се дължи на засилена гликогеносинтеза в черния дроб и на увеличено използване на глюкоза от тъканите (особено от мускулите). Той стимулира улеснената дифузия на глю­коза през клетъчната мембрана: на скелетни мускули, мастна тъкан, сърдечен мускул, матка. Той не влияе на глюкозния транспорт в мозъка, в чревната лигавица и в тубулния епител на бъбреците. Инсулинът потиска мобилизирането на мастите от мастните тъкани и стимулира белтъчния синтез в клетките, с което подпомага растежа и възстановяването след продължително боледуване.

Интересен факт, установен от експерименталната физиология е, че има тясна взаимовръзка между дейността на ендокринната част на панкреаса (Лангерхансовите острови, произвеждащи инсулин от Б-клетките и глюкагон от А-клетките) и щитовидната жлеза. Това се потвърждава и от медицински наблюдения. Много често при наличие на диабет има и увеличение на щитовидната жлеза в някаква степен. Каква е връзката между тях? Оказало се е, че при даване на тироксин се установява повишаване броя на Лангерхансовите острови като това е за сметка на Б-клетките, произвеждащи инсулин, докато в същото време А-клетките, произвеждащи глюкагон, почти изчезват. Другият хормон на щитовидната жлеза обаче трийодтиронин стиму­лира производството и на двата вида клетки. При хомеопатичното лечение на диабета винаги трябва да се съобразяваме с възбуждащата причина и едва ако тя е преодоляна, да се включи и лечение насочено към възстановяване на специфичните структури ако има все още запазени такива.

Друга не по-малко актуална възбуждаща причина е въздействи­ето на ваксините. Напоследък все по-често се развиват различни забо­лявания вследствие употреба на ваксини. Срещала съм влошаване от всякакви ваксини: BCG, Дифтеткок, противохепатитна, противоме-нингитна, пративогрипна. Последствията са генерализирана алергич­на реакция под формата на обрив и/или оток на лигавиците, непоно­симост към белтъчини, изразено със стомашно-чревен синдром и обрив, астматични прояви, полицитемия, епилепсия. Разбира се вак­сината действа като отключващ механизъм за генетично заложеното предразположение на организма. Ако навреме се предприеме правил­но хомеопатично лечение тези здравословни проблеми постепенно отзвучават.

Искам накратко да се спра на последствията от противогрипната ваксина. Те са с по-късно проявяващ се негативен ефект, поради което трудно се прави връзка с възбуждащата причина. При редовно при­лагане на тези ваксини инжекционно се предизвиква трайно разкъс­ване на енергийното поле на човека, което го прави лесно достъпен за всякакви неблагоприятни външни въздействия. Изключение прави препарата Бронховаксам, който в някои случаи, особено при кръвна група А с препоръчителен.

В заключение бих искала да кажа, че най-ефективно е лечението, когато едновременно със специализираната помощ човек сам анали­зира себе си. Необходимо е от позицията на „страничен" наблюдател да си припомни моментите от живота, които са го довели до съответ­ното състояние. Обикновено това са проблеми, на които човек зацик­ля и които възпрепятстват ефективното функциониране на психика­та.

Когато съумеем да разрешим един проблем на ментално ниво, след известно време той се разрешава и на физически план.

Нагоре