Актуално

Статията е предоставена с любезното съдействие на вестник "Хомеопатия за всички"


МОНИК ЛАКСЕ (Канада)

Ро­бер е на 39 го­ди­ни, поз­на­вам го мно­го доб­ре, той е мой бли­зък. Още в пър­ва­та го­ди­на на хо­ме­о­па­тич­на­та ми прак­ти­ка ме по­мо­ли да му по­мог­на - не мо­же­ше по­ве­че да из­дър­жа, бе­ше го­тов да опи­та всич­ко, за да се отър­ве. Тръг­нах с бо­я­зън, за­що­то до то­зи мо­мент  не бях пред­пис­ва­ла хо­ме­о­па­тич­ни ле­кар­с­т­ва, ос­вен в ос­т­ри слу­чаи.

Пос­лед­ни­те две го­ди­ни бя­ха ужас­ни за не­го. Бе­ше скъ­сал ед­на мно­го емо­ци­о­нал­на и бур­на връз­ка - с мно­го страст, рев­ност, лю­бов­но на­си­лие и т.н. Же­на­та, с ко­я­то жи­ве­е­ше бе­ше мно­го об­себ­ва­ща, рев­ни­ва, до­ри с про­я­ви  на на­си­лие. Той бе­ше опи­тал да й по­мог­не спо­ред си­ли­те си, но ин­тен­зив­ност­та на та­зи връз­ка го при­нуж­да­ва­ше да ре­а­ги­ра с на­си­лие и то го до­ве­де до по­ве­ден­чес­ки проб­ле­ми, ко­и­то не мо­же­ше да кон­т­ро­ли­ра. Нак­рая връз­ка­та за­вър­ши дра­ма­тич­но, до­ри би мог­ла да бъ­де тра­гич­на - по­ра­ди пов­та­ря­щи­те се про­во­ка­ции от стра­на на  пар­т­ньор­ка­та му, той ре­а­ги­рал с мно­го на­си­лие и до­ри я зап­ла­шил със смърт, по­ра­ди ко­е­то бил за­дър­жан от по­ли­ци­я­та и под­пи­сал дек­ла­ра­ция да не вли­за в кон­такт с нея. Ка­то след­с­т­вие раз­ви Burn-out и теж­ка нер­в­на деп­ре­сия, тряб­ва­ше до­ри да си взе­ме от­пус­ка за 10 ме­се­ца. Се­га по­се­ща­ва пси­хо­лог, ле­ку­вал се е и при пси­хи­а­тър.

На кон­сул­та­ция дой­де нап­ра­во от ра­бо­та­та си, къ­де­то за­е­ма мно­го ва­жен пост, с мно­го от­го­вор­нос­ти и ми ка­за, че то­ва е един­с­т­ве­но­то не­що, ко­е­то го ин­те­ре­су­ва и по­ра­ди ко­е­то про­дъл­жа­ва да жи­вее. Ис­ка да ра­бо­ти неп­рес­тан­но, за да заб­ра­ви бол­ка­та. Ра­бо­ти с ча­со­ве и до къс­но, за да  от­ло­жи мо­мен­та, ко­га­то се при­би­ра вкъ­щи сам, по­ра­ди ко­е­то, мис­ля си, си съз­да­ва­ше друг burn-out. На­ми­ра убе­жи­ще едис­т­ве­но в ра­бо­та­та си, за­що­то ко­га­то е за­ет, не мо­же да мис­ли за ни­що дру­го.

Ро­бер ви­на­ги е бил ра­бо­то­хо­лик, но в то­зи мо­мент ра­бо­та­та бе­ше на­чи­нът да ожи­вее. Бе­ше за­гу­бил вку­са към жи­во­та,  изо­ли­ра се, не се виж­да­ше с при­я­те­ли, ка­за ми, че ве­че не се чув­с­т­ва от то­зи свят и че се чув­с­т­ва мно­го ви­но­вен, мис­ли, че е мо­жел да нап­ра­ви мно­го по­ве­че, за да за­па­зи връз­ка­та си.

За не­го бе­ше важ­но да на­ме­ри раз­ре­ше­ние за все­ки проб­лем, ви­на­ги ис­ка да оп­ра­вя проб­ле­ми­те на дру­ги­те, за­то­ва виж­да края на връз­ка­та си ка­то про­вал. Той се тер­зае мно­го има до­ри су­и­цид­ни мис­ли, ид­ва­ше му да се за­бие с ко­ла­та си в ня­коя ци­мен­то­ва сте­на и да свър­ши със се­бе си.

Ка­то чо­век Ро­бер е по-ско­ро ав­то­ри­та­рен, твър­де изис­к­ващ от се­бе си и от дру­ги­те, ис­ка не­ща­та да са нап­ра­ве­ни как­то той ка­же. Пре­диз­вик­ва рес­пект с ви­да си, той е им­по­зан­тен, кра­сив, но в то­зи мо­мент - мно­го тъ­жен, ме­лан­хо­ли­чен, в очи­те му мо­же да се ви­ди без­на­деж­д­ност.  То­ва е чо­век с ог­ром­на ин­те­ли­ген­т­ност, се­ри­о­зен по при­ро­да с ог­ром­но чув­с­т­во за спра­вед­ли­вост.

Сред не­ща­та, ко­и­то го по­доб­ря­ват: да бъ­де в пла­ни­на­та, на от­к­ри­то, и не­що мно­го ха­рак­тер­но за не­го - мор­жу­ва­не­то. Раз­каз­ва ми, че тряб­ва да счу­пи ле­да на езе­ро­то пред къ­ща­та си, за да се къ­пе. То­ва по­каз­ва  же­ла­ни­е­то за сил­ни емо­ции, пот­вър­де­но съ­що и от же­ла­ни­е­то за ал­ко­хол и ко­ка­ин, ко­и­то мо­гат да бъ­дат ин­тер­п­ре­ти­ра­ни ка­то же­ла­ние за раз­ру­ша­ва­не. Вре­ме­то, в ко­е­то се чув­с­т­ва най-тъ­жен е от за­лез до из­г­рев слън­це.

В се­мей­на­та ис­то­рия на­ми­ра­ме ал­ко­хо­ли­зъм, деп­ре­сия, на­си­лие при ба­ща­та и дя­до­то по ба­щи­на ли­ния. Ба­ща­та на Ро­бер се е са­мо­у­бил.

При Ро­бер има проб­ле­ми с ас­т­ма­та, съм­ня­ват се, че е имал ту­бер­ку­ло­за - от­к­ри­та при ру­ти­нен прег­лед и ле­ка­рят то­га­ва му ка­зал, че се е из­ле­ку­вал чрез при­е­ма­не на кал­ций, Ро­бер оби­ча мно­го си­ре­не. Имал е пе­ри­кар­дит и стра­да от рев­ма­ти­зъм още от дет­с­т­во­то си, бол­ки в кос­ти­те, ко­и­то се вло­ша­ват но­щем.

То­ва, ко­е­то е най-за­бе­ле­жи­тел­но в слу­чая е си­фи­ли­тич­ни­ят ми­а­зъм. Ще от­к­ри­ем мно­го ха­рак­тер­ни еле­мен­ти на то­зи ми­а­зъм в две по­ко­ле­ния на­зад. Той е бил в спя­що със­то­я­ние при Ро­бер, кой­то до пос­лед­на­та си връз­ка е бил мек чо­век, без ни­как­во на­си­лие. Връз­ка­та в то­зи слу­чай е ети­о­ло­ги­я­та на не­го­ва­та деп­ре­сия (лю­бов­но ра­зо­ча­ро­ва­ние, мъ­ка).

Ле­кар­с­т­во­то е Ау­рум.

Пред­пи­са­ние - Ау­рум 200 С.

Чу­ва­ме се все­ки ден по те­ле­фо­на,  за да раз­бе­ра да­ли ле­кар­с­т­во­то дейс­т­ва. Пър­ви­те два дни - ни­що, на тре­тия - за­поч­на да хра­чи, храч­ки­те бя­ха чер­ни. Най-пос­ле ре­ак­ция и знак по за­ко­на на Хе­ринг - оз­д­ра­вя­ва­не­то вър­ви от­вът­ре на­вън, пос­лед­ва връ­ща­не на ста­ри сим­п­то­ми ка­то пе­ри­кар­ди­ал­ни­те бол­ки, ко­и­то е имал по вре­ме на пе­ри­кар­ди­та.

Но ня­ма про­мя­на в деп­ре­сив­но­то му със­то­я­ние. Ча­ка­ме. Виж­дам го ед­на сед­ми­ца по-къс­но, каз­ва ми, че има по­ве­че енер­гия но все още е тъ­жен. Обяс­ня­вам му, че деп­ре­си­я­та му е от­дав­наш­на и тряб­ва да бъ­де тър­пе­лив, и то­ва, че има по­ве­че енер­гия е до­бър знак, ко­е­то оз­на­ча­ва, че сме на  пра­вил­ния път. Ня­ма пред­пи­са­ние. Ча­ка­ме.

Вто­ра кон­сул­та­ция

Виж­да­ме се с Ро­бер  две сед­ми­ци по-къс­но, той си е въз­вър­нал вку­са към раз­лич­ни не­ща - за­поч­нал е да че­те, не­що, ко­е­то не е пра­вил дъл­го вре­ме, ка­чил се е в пла­ни­на­та, за да пра­ви сним­ки, и т.н., но ка­за, че все още е тъ­жен и то­ва, ко­е­то го без­по­кои най-мно­го е, че в то­ва от­но­ше­ние ни­що не се е про­ме­ни­ло. Не­тър­пе­лив е и тряб­ва от­но­во да го ус­по­коя, каз­вай­ки му, че хо­ме­о­па­тич­но­то ле­кар­с­т­во дейс­т­ва мно­го дъл­бо­ко и дъл­гот­рай­но. Ча­ка­ме.

Ле­че­ни­е­то на Ро­бер за­поч­на през де­кем­в­ри 1994 г. та до май 1997 г.  То бе­ше труд­но и за мен, и за па­ци­ен­та, за­що­то има­ше мно­го ми­аз­ма­тич­ни плас­то­ве. Из­чис­тиш един, друг се по­я­ви. Има­ше мно­го кон­сул­та­ции и Ау­рум бе­ше пред­пис­ван с ус­пех в про­дъл­же­ние на пър­ви­те две го­ди­ни, сти­гай­ки до 50 М през май 1996 г. - пос­лед­на­та до­за из­ле­ку­ва деп­ре­си­я­та.

През вре­ме на то­зи дву­го­ди­шен пе­ри­од, стъп­ка по стъп­ка, Ро­бер се връ­ща­ше към не­ща­та, ко­и­то оби­ча­ше срещ­на ед­на мно­го ми­ла же­на ко­я­то му по­мог­на мно­го и ве­че имат де­те. Тряб­ва да приз­ная, че вза­им­ни­ят ни опит бе­ше мно­го обо­га­тя­ващ за мен - с то­зи слу­чай се на­у­чих да не се обез­ку­ра­жа­вам, да пос­то­ян­с­т­вам, ако по­доб­ре­ни­е­то е бав­но да не сме­ням ле­кар­с­т­во­то до­ри ко­га­то има дру­го, ко­е­то из­г­леж­да съ­що дейс­т­ва, как­то и фак­тът, че ако има­те един па­ци­ент, ре­шен да оз­д­ра­вее, е мно­го важ­но за са­мо­то ле­че­ние.

Ро­бер про­дъл­жа­ва да бъ­де на ле­че­ние. През пос­лед­на­та го­ди­на по­лу­чи Ли­ко­по­ди­ум, Пул­са­ти­ла, Ау­рум и Ар­се­ни­кум. Пос­лед­ни­те две из­ли­за­ха пос­то­ян­но при ре­пер­то­ри­за­ци­и­те и до­ри пос­лед­ни­ят ми из­бор бе­ше Ау­рум-ар­се­ни­ко­зум - на пър­во мяс­то сред "мал­ки­те" ле­кар­с­т­ва. Да­ли то ще бъ­де ле­кар­с­т­во­то, ко­е­то ще из­ле­ку­ва окон­ча­тел­но Ро­бер?