« обратно към: Философия

12 юли 2016

Философски принципи на хомеопатията

F

Автор: Деян Пенчев, доктор по философия и класически хомеопат

 

 

В настоящия текст ще разгледам как философията се оказва изключително важна част от разбирането, практикуването и развитието на хомеопатията, и как нейните философски принципи влияят върху лечението на човека. Познаването в дълбочина на тези принципи и тяхното осмисляне спомага за по-правилните действия на хомеопата и го упътва за причините и следствията на разболяването. Тези идеи намираме още при основателя на хомеопатията Самуел Ханеман (1755–1843), както и в съчиненията на неговите последователи.

Ханеман е учен, който експериментира в търсене на нови научни хоризонти и като един от най-образованите лекари на своето време работи в сферата на медицината. След като остава разочарован от нивото на тогавашната медицинска наука и покрусен от нехуманните практики на своите колеги, той осъзнава необходимостта лекарското изкуство да има фундаментални философски основи, които да бъдат поставени в центъра на лечението и така достига до формулирането на закона за подобието и другите хомеопатични принципи.

Големият хомеопат Джеймс Тейлър Кент (1849–1916) пише: „Основата на нашето хомеопатично знание в практиката са философията и Материя Медика”(Kent, Lecture). Още в първите изречения на фундаменталната си книга Лекции по философия на хомеопатията той твърди, че тя има свои универсални и неизменни закони, които определят нейното практическо приложение (Кент, с. 6). За него философските положения в хомеопатичната теория са изключително важни, а тяхното познаване – дори по-значимо от опита. Реалността на опита е само един изживян факт, докато знанието, придобито от този опит, е вече факт станал познание. „Общоизвестно е – казва той, – че всяка теория има право на съществуване само тогава, когато се потвърждава от опита. Но опитът не бива да се поставя на първо място, той е ценен само тогава, когато потвърждава определени принципи или природни закони. Човек, който не се опира в своята дейност на познаването на принципите и законите, просто не е способен да разбере какво му се разкрива чрез опита” (Кент, с. 24).

Хомеопатията е изградена върху единни философски закони, за разлика от официалната медицина, и в това изследване ще покажа как те стоят в центъра на хомеопатичното учение.

 

 

ЛЕЧЕБНИЯТ ПРОЦЕС

 

В лечебния процес участват основно три елемента: болният, болестта и лекарят. Болният съдържа в себе си едновременно и пасивната възприемчивост за болестта, и активната реактивност за излекуване от нея. Болестта сама по себе си е обективната причина за здравословния дискомфорт на болния, независимо дали идва отвън или отвътре спрямо него. Лекарят е третият субект в лечението, който наблюдава, анализира и насочва отношенията между болния и болестта в посока излекуване. В началото на този процес тъкмо той е най-важният елемент.

Алопатията казва, че в началото на разболяването стои болестта, която атакува човека и предизвиква поражения в тялото, докато хомеопатията твърди, че причината за това е в самия човек, който допуска тази болест. „Ние се разболяваме само при положение, че организмът ни е подложен достатъчно дълго време, и при положение, че е достатъчно податлив, на въздействието на съответната болестотворна причина” (Ханеман, § 31). Както ще видим, това е нарушение на неговата жизнена сила. „Единствено болестно изменената жизнена енергия предизвиква болестите” (Ханеман, § 12). Така в началото е субектът, който позволява да бъде засегнат от болестта, след което идва ред на нейната проява и накрая – лекарят, който работи върху развилата се болест у болния.

Последвалият процес на лечение обаче има различна последователност. На първо място, както казах, стои лекарят, обективният фактор, който се намесва в динамичните отношения между болния и неговата болест, и чрез своите действия повлиява върху тях. Влиянието на лекаря е основно върху болния, върху неговата жизнена сила, съгласно хомеопатичната философия. Затова болният се оказва втората важна част от процеса на лечение, а на трето място идва самата болест, която трябва да бъде променена съответно: от намесата и лекарствата на лекаря, и от личната воля на болния.

И накрая, във финалния етап, този на излекуването, болният и болестта едновременно могат да бъдат на първо място, защото за да има излекуване болният и неговата жизнена сила трябва да бъдат изменени положително, за да повлияят върху болестта и да я преборят, но от друга страна тъкмо от развитието на тази болест зависи дали ще тръгне процесът на изцеление. Жизнената сила на болния може да се променя, но ако не се постига излекуване, т.е. развитие на болестта, не може да се говори за лечебен ефект. Такъв резултат се постига благодарение на хомеопатичното лекарство, което достига точното място на ефективност и повлиява жизнената сила да се пребори с болестта. На последно място тук стои отново лекарят, който обаче също подпомага този процес.

Виждаме, че за разболяването и излекуването играе съществена роля фигурата на човека. Това е и едно от посланията на хомеопатията – от човека зависи дали ще бъде здрав или болен. Затова и тя обръща основно внимание на индивидуалната личност, а не толкова на патогенезата на болестта. Насоката на хомеопатията е антропоцентрична и самият Ханеман твърди: „Няма болести, има болни хора” (Кент, с. 10). Така познанието на човека и връзката му с битието се оказват ключови за по-дълбокото разбиране на хомеопатичните принципи и закони.

 

 

ЗАКОНЪТ ЗА ПОДОБИЕТО

 

Големите хомеопати са изследвали въпроса за методологията, по която работи хомеопатията. Така, като се позовава на индукцията, т.е. на извеждането на универсални съждения за реалността и природата от техните частни, индивидуални проявления, британският хомеопат Хърбърт Робъртс (1868–1950) пише: „Хомеопатията се развива чрез индуктивния метод на мислене. Заключенията, до които е стигнала хомеопатията, са не само последователни, но те са и основани на истината. Хомеопатията се развива като метод, следвайки стриктно правилата на индуктивното обобщение на данните, добити при прецизното изследване на фактите и от експериментите” (Робъртс, гл. II).

Д-р Робъртс обаче не отдава значение само на индукцията в хомеопатията, но и на дедукцията – от универсалните причини да се познават индивидуалните следствия. Той казва: „Ние регистрираме резултатите от наблюденията си и само по пътя на дедукцията можем да схванем техния дълбок смисъл” (Робъртс, гл. XII), т.е. само, когато знаем общите закони на излекуването, от тях можем да извлечем какви прояви ще последват при дадения частен, индивидуален случай. Самият Ханеман говори за дедукцията като за начина, по който хомеопатията се извежда като истинен лечебен метод (§ 53). Кент пише, че при реперторизацията: „Лекарят преминава от общото към частното и друг начин за подбора на подобното лекарство в хомеопатията няма” (Кент, с. 21). Така хомеопатията работи както с индуктивния, така и с дедуктивния метод в познанието, изследванията и лечебния процес на своята наука.

На базата на дедукцията е изведен и основният хомеопатичен закон: Similia similibus curentur – Подобното се лекува с подобно. Ханеман казва за него: „За да се лекува меко, бързо, сигурно и трайно, избирай във всеки случай на болест лекарствено средство, което може да предизвика изменение, подобно на страданието, подлежащо на лекуване” (Ханеман, с. 66). Въпреки, че този закон не е открит за пръв път от Ханеман, той е първият, който го използва научно в практиката и чрез своите опитни изследвания разкрива неговия потенциал в медицината. Този метод никога не е прилаган съзнателно в някоя от житейските сфери (§ 52), но лекари и натуралисти преди Ханеман са имали предчувствия и догадки за него (Ханеман, с. 74, 75), както и обикновените хора в ежедневния си живот (Ханеман, с. 68–74).

ЗДРАВЕТО КАТО ХАРМОНИЯ

Хомеопатията разглежда здравето като хармонично и равновесно състояние на човешкия организъм. Ханеман твърди, че болестта е нарушение и изменение на равновесието в човека, а здравето – възстановяването му (§ 1, 2, 6 и др.). „В здраво състояние духовната (самоуправляема) жизнена сила – този двигател, одухотворяващ материалното тяло (организма) – властва неограничено и поддържа всички негови компоненти във възхитителен, хармоничен жив порядък, както по отношение на усещанията, така и по отношение на функциите, тъй че нашият вечен, надарен с разсъдък дух може свободно да се разпорежда с този жив, здрав инструмент, за да постигне висшите цели на нашето съществуване” (§ 9).

Кент извежда две главни начала в човека – волята и разума. Волята е тази способност, която осъществява действията в човешкия живот и се явява основополагаща за всеки жизнен процес. Разумът, от своя страна, дава възможност на човека да мисли и разсъждава, и по този начин го прави уникален и най-висш сред живите организми на Земята. Кент издига тези два принципа за фундаментални основи на човешката конституция. „Хармонията между воля и разум – казва той – ние наричаме здраве, а нарушението на хармонията – болест” (Кент, с. 10).

Ханеман и Кент имат важната заслуга да се разглежда здравето и болестта от по-цялостна гледна точка и да се мисли за тях като свързани с нещо повече от телесния организъм. Те навлизат по-дълбоко в разбирането на природата на болестта. Ако ортодоксалните лекари остават при консервативното възприемане на болестта като увреждане на човешкото тяло от външен причинител, то хомеопатите проникват философски до метафизичната същност на патогенезата и обясняват нейните прояви чрез вътрешни, антропологически причини.

 

 

ЖИЗНЕНАТА СИЛА

 

Ханеман приема, че тялото се оживотворява от невидим, вътрешен двигател в човека, който създава хармония в организма, и се нарича жизнена сила (§ 9, 11, 15). Сама по себе си тази сила е надличен принцип, присъстващ както в човека, така и в природата, и Кент уточнява, че докато някои лекари я приравняват със самото равновесие в организма, всъщност тя е причината за неговото проявление.

Ханеман говори за нея основно като за субектен фактор в човека – „Жизнената сила е немислима без организма” (§ 15), докато Кент обяснява, че тя има и обективно действие като поддържащ и съхраняващ принцип в живата природа, който най-общо може да бъде наречен първична субстанция. „Енергията на първичната субстанция – пише той – поддържа всеобщия ред. Именно благодарение на тази енергия всички минерали, растителни и животински организми съществуват в този вид, в който ги наблюдаваме. Но първичната субстанция не само управлява всеки отделен материален предмет, тя също така и ги свързва в единна хармонична система. Обърнете внимание на устройството на видимата Вселена: звездите и планетите се движат в определен ред без да се сблъскват една с друга и този ред остава непроменен милиони години. Цялата тази хармония се определя и поддържа от първичната субстанция. Но най-удивителното, което можем да наблюдаваме, е координацията между всички органи и системи на организма, която се осъществява от жизнената сила. Материя, която не притежава жизнена сила, е мъртва и не може да еволюира във висша форма на съществуване. С помощта на жизнената сила божественият Творец дава възможност на всички одухотворени същества да осъществят своето най-велико предназначение” (Кент, с. 50).

Ханеман обаче съвсем не лишава жизнената сила от обективност, макар и да я разглежда като присъща главно на човека. Във втората бележка към параграф 11 от Органона той говори за „абсолютната, специфична, чиста енергия” на веществата и елементите, пример за която може да бъде магнитът, който привлича към себе си металите без помощта на физически посредник. Пред нас възниква въпросът защо в единия случай Ханеман твърди, че жизнената сила е немислима без човешкия организъм, а в другия – че тя може да бъде открита в природния свят. На този въпрос може да се отговори като се каже, че привидното противоречие идва от различното проявление на силите. За по-пълно обяснение може да си послужим с познанието на индийската философия. Първичната обективна субстанция, която индийците наричат акаша, създава и структурира цялото мироздание, а когато е проявена като жизнена сила в организмите, т.е. прана, тя регулира и управлява жизнените функции и процеси. Акаша изпълва цялото всемирно пространство, а проявлението й като обособена сила е прана (Енциклопедичен речник, с. 11 и с. 364).

„Прана е жизнената сила на всяко същество – казва индийският философ Свами Вивекананда (1863–1902) – и нейното най-фино и най-висше действие е мисълта” (Вивекананда, с. 50). Жизнената сила прана участва и в процесите на лечение. Вивекананда пише: „Понякога количеството прана в тялото се насочва в по-голяма или по-малка степен към една част от него. Балансът е нарушен, а нарушаването на баланса на прана е това, което наричаме болест. Лечението на болестта е да се отстрани излишната прана или да се попълни недостигащото количество” (Пак там, с. 59).

По такъв начин този, който умее да работи правилно с жизнена сила, може и да лекува пълноценно себе си. До появата на хомеопатията жизнена сила за организма се е добивала главно чрез директното използване на билките и целебните растения, които я съдържат в себе си, както и чрез непосредствената близост на хората до природата. За добиването й е способствала и задължителната препоръка на всички лекари от древността – да се щади болното тяло от движение и храна, а душата – от грижи и тревоги.

Съвременните фармацевтични медикаменти съдържат най-минимално количество жизнена сила от всички лекарствени форми, познати в историята, тъй като са най-отдалечени от природата, докато потенцираните и динамизирани хомеопатични лекарства привеждат сгъстената пранична енергия на материалното вещество в свободна, чиста енергия, която прониква в човека и се свързва с неговата лична жизнена сила. По такъв начин хомеопатичните продукти представляват по-висша форма на лечебните природни средства, тъй като нямат веществено съдържание в себе си.

В древността жизнената сила била известна под понятието пневма, т.е. „дъх”, „дух”, „душа”. Така например още египтяните я възприемали като безтегловна, невеществена, съставна част на въздуха, която прониква в белите дробове и сърцето, и изпълва цялото тяло (Апостолов, с. 16). През VI в. пр. Хр. гръцкият философ Анаксимен счита, че пневмата е невидима духовна субстанция, която обхваща целия свят, подобно въздуха, който заобикаля света. По-късно дори се оформя и науката пневматология. Римският лекар Гален (129–200) я разделя на три части: физическа, жизнена и психическа пневма, а стоицизмът я провъзгласява за съставна част на човешката душа и Космоса. Християнството също използва пневмата като понятие и в старогръцкия оригинал на стиха: „Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и дух, не може да влезе в царството Божие” (Йоан 3:5), на дух съответства пневма.

Жизнената сила, даряваща живот на човешкото тяло, е това, което се нарича душа. Кент казва, че душата е високоорганизираната жизнена сила в организма (Кент, с. 51). Тя обхваща цялото тяло и може да достигне до всяка негова част и да работи върху всеки един отделен орган. „Жизнената сила, намираща се в организма – пише той, – е отражение на душата, а именно душата е първичната субстанция. Всичко това, което е в душата, действа и съществува вътре във всяка частица на човешкото тяло, по такъв начин първичната субстанция действа като жизнена сила. Първичната субстанция, намирайки се в човешкото тяло, го одухотворява, прави го способно да се приспособява към изменящите се условия на външната среда и способно за по-нататъшно развитие и усъвършенстване. Тя регулира дейността на всички части на организма, запазвайки хармонията между разума и волята. Щом се извършва някакво нарушение в жизнената сила, веднага се появяват патологични състояния, свидетелстващи за нарушение на реда вътре в организма. Когато жизнената сила е в нормално състояние, тогава човек е здрав, и обратно – отклонението от нормалното състояние на жизнената сила се проявява като съответно заболяване” (Кент, с. 52). Затова и Ханеман казва, че в процеса на оздравяване, „когато под влияние на лечението изчезнат всички патологични явления и изменения на нормалната жизнедеятелност, това безусловно предизвиква и по необходимост води до възстановяване единството на жизнената сила и следователно – възстановяване здравето на целия организъм” (§ 12, вж. още § 138, 191 и 289).

Фактът, че хомеопатията отдава по-голямо значение на душата пред тялото, ни помага да осъзнаем и важността на глава Mind от хомеопатичния реперториум. В тази глава са събрани всички умствени и душевни симптоми, като в случая умът е по-висша функция на душата. „Самуел Ханеман е установил, че психиката е ключът към разбирането на човека – пише Кент. – Именно психическите симптоми играят главна роля при избора на необходимия за излекуването препарат” (Кент, с. 12). „Действието на всички препарати най-напред предизвиква определени психически изменения и едва след това се появяват признаци на действието им върху тъканите, системите и отделните органи” (Кент, с. 13).

Тук играе роля и представната способност на човека, фантазията. Преди 200 години Ханеман пише: „Посредством достатъчното разстройство на жизнената сила от въображението могат да се причинят най-тежки болести и по същия начин те могат да бъдат излекувани” (§ 16, бел.).

 

 

ЛЕКУВАНЕ НА ПАЦИЕНТА КАТО ЦЯЛОСТ

 

Ханеман и Кент приемат, че организмът функционира като единно цяло и при възстановяване баланса и равновесието на жизнената сила тя се разпространява по всички телесни части и обхваща в тоталност човешката структура. По същия начин и при болестно състояние е нарушен не някой отделен орган или система, а целият организъм. „Всички части на организма – пише Ханеман – са тясно свързани една с друга и образуват единно цяло, както в усещанията, така и във функциите” (§ 189).

Самуел Ханеман е първият лекар в медицината на Новото време, който издига в категоричен императив принципа за лекуване на пациента като цялост. Симптоматичното лечение, характерно за лекарите от официалната медицина, отчита само частично проявените нарушения на жизнената сила в човека и пренебрегва общата симптоматика, предвид неспособността на тази медицина да борави с тълкуване и изцеление на целокупността на симптомите. Хомеопатията е първата медицинска наука, която обръща внимание на съвкупността от симптоми и приема тази съвкупност за най-главното и основно положение, което лекарят трябва да вземе предвид по време на прегледа на пациента и при избора на лекарство за лечение.

Цялата съвременна холистична медицина, насочена към човешката цялост, дължи развитието и популярността си на хомеопатията на Ханеман. Самият той още навремето е отчитал, че симптоматичното лечение на старата медицинска школа е нанасяло повече вреди и поражения на болните, отколкото ползи (§ 7, бел., § 18, 58). Кент също твърди: „Преди всичко трябва да се лекува целият организъм, а не негова отделна част. Лечението трябва да бъде насочено от човека към неговите органи, а не от органите към човека” (Кент, с. 9).

Хомеопатичните лекарства изразяват по един много убедителен начин този стремеж за тоталност в хомеопатията. Всяко лекарство притежава съвкупност от симптоми, които обхващат различни системи в организма и имат влияние върху много отделни органи, за разлика от алопатичните медикаменти. Така например лекарството Belladonna засяга еднакво силно и главния мозък, очите, устата и гърлото, и кожата, и стомаха, и пикочо-половата система, и гръбначния стълб, и крайниците и т.н. Тази специфика спомага хомеопатичните лекарства да се използват не конкретно само за един орган, а да се взимат предвид и останалите телесни прояви в човека.

 

ПРИНЦИПЪТ НА ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯ

 

Хомеопатичния принцип на индивидуализацията е основен в процеса на лечение. Според него всеки един пациент представлява самостоятелно цяло и има своите отличителни специфики, които го правят уникален и единствен сред останалите, независимо дали те са с подобна или еднаква на неговата патология. Жизнената сила се проявява различно във всеки човек и във всеки отделен случай, и е нужно детайлно проучване на личните особености и модалности на симптомите, за да се намери най-подобното хомеопатично лекарство. Ханеман казва, че без стриктно индивидуализирано изследване на болестния случай и без индивидуално лечение не е възможно никакво излекуване и разбиране на случая (§ 82, 83). По такъв начин хомеопатията е продължение на старата хипократова медицина, която обръщала внимание на личните особености на всеки болен.

В Древна Гърция двете най-големи тогавашни медицински школи – Книдската и Коската, имали противоречия в разбирането си за лечебния процес. Школата от Книд лекувала отделните симптоми на болните като частно проявление, класифицирала болестите в определена система, диагностицирала и схематизирала лечението. Школата от Кос, чийто най-голям представител бил Хипократ, не приемала повечето от практиките на своите колеги и не признавала никакви лечебни схеми, отнасяла се индивидуално към болните и обръщала голямо внимание на лечебната прогноза (Апостолов, с. 23). Нейните представители съблюдавали общата патология на болните и отчитали личните особености на всеки пациент в храненето, телосложението, движението и предпочитанията. Самият Хипократ казвал: „Аз съм твърдо убеден, че всеки лекар, който желае да практикува с успех, е длъжен да изучи човешката природа и щателно да изследва отношението на човека към неговата храна, напитки, начин на живот, а също така и на взаимното повлияване на тези фактори” (Апостолов, с. 24).

 

 

ПОТИСКАНЕТО НА БОЛЕСТИТЕ

 

Важна част от хомеопатичната философия е тази за потискането на болестите. Една прибързана и нетърпелива намеса в хода на болестния процес отклонява в нежелана посока жизнената сила и причинява редица нарушения в организма. Ханеман многократно подчертава този факт в Органона и обяснява вредата от всякакви палиативни и антипатични средства при лечението  (§ 55–70). По този повод Хърбърт Робъртс пише следното: „Днешните масово рекламирани медикаменти за облекчаване на болката, напр. аспирин, и последващата им безразборна употреба са извънредно зловредни, защото потискат алармиращия сигнал, какъвто представлява болката, което винаги воалира състоянието, но никога не го премахва. Нещо повече, този подход е причина за появата на много по-силни и по-опасни симптоми в някой друг орган или на много по-сериозни състояния в същия орган” (Робъртс, гл. XVIII).

Тази философия на потискането е забравена от модерната медицина, но както хомеопатията, така и древните са говорили за нея. В един от диалозите си Платон съветва следното: „Не трябва да дразним с лекарства болестите, които не представляват голяма опасност” (Платон, 89b). „Когато се сложи край на болестта с лекарства преди определения срок, обикновено от леки болести се пораждат тежки и от малобройни – многобройни. Затова всички такива неща трябва да се ръководят с определен начин на живот, доколкото за това има възможност, а не да се дразни с лекарство една болка и да се прави упорита” (Пак там, 89c–d).

 

* * *

 

В настоящото изследване видяхме как философските принципи на хомеопатията имат основно значение за нейното разбиране и практикуване. Лечебният процес зависи както от точния избор на лекарство за пациента, така и от правилното приложение на философската теория. Чрез закона за подобието, жизнената сила и другите принципи Самуел Ханеман е искал хомеопатията да се изгради върху стабилни и единни основи, така че хомеопатите да имат сигурна база за практикуване, както и да могат да правят нови открития и изследвания. По такъв начин хомеопатията гарантира своето съществуване и като медицинска наука, и като лечебно изкуство.

 

 

Литература

 

Апостолов, М. История на медицината. Изд. „Медицина и физкултура”. С., 1977.

Вивекананда, С. Ражда йога. Изд. „Шамбала”. С., 2008.

Енциклопедичен речник на източната мъдрост. Изд. „Гуторанов и син”. С., 2008.

Кент, Дж. Т. Лекции по философия на хомеопатията. С., 2011.

Платон. Тимей. – В: Платон. Диалози, т. 4. Изд. „Наука и изкуство”. С., 1990.

Робъртс, Х. Фундаменталните закони и изкуството да лекуваме с хомеопатия. – http://homeohelp.eu/bg/blog/homeopatiya-za-studenti/roberts.html.

Ханеман, С. Органон на лечебното изкуство. Изд. „Изток-Запад”. С., 2010.

Kent, J. T. Lecture. – In: Kent, J. T. Lesser Writings. B Jain, 2014.

 

 

 

Нагоре