« обратно към: Хомеопатия, здраве и природа

30 юни 2011

Пътуване назад, към корените на човека

Статията е предоставена с любезното съдействие на вестник "Хомеопатия за всички"


д-р Виолета Тенева

То­зи път ня­ма да спо­ме­на­ва­ме кри­ми­нал­ни­те хро­ни­ки, ня­ма да го­во­рим за зат­во­ри­те, за по­ли­ци­я­та, ня­ма да се спи­ра­ме и на мал­ки­те "гос­тен­че­та", ко­и­то спят на га­ра­та, ди­ша­щи ле­пи­ло... И за нар­ко­ма­ни­те ня­ма да го­во­рим. То­зи път ще про­пъ­ту­ва­ме об­рат­ния път - към из­точ­ни­ка, към на­ча­ло­то на те­зи мрач­ни мес­та, ко­и­то са прос­то ес­тес­т­ве­ни ре­зул­та­ти на на­ше­то не­ве­жес­т­во и нез­ря­лост да бъ­дем спът­ни­ци на на­ши­те де­ца!

Кол­ко чес­то пър­во­то съм­не­ние за бре­мен­ност из­пъл­ва евен­ту­ал­на­та май­ка със страх и ужас от то­ва? Точ­но се­га ли? Всич­ко ще ми се обър­ка! Ще го убия, той ме из­ма­ми! Как ще съ­об­щи на близ­ки­те, ами ако не одоб­рят та­зи бре­мен­ност? Ако има при­ну­ди­тел­но на­ла­га­не на ро­ди­тел­с­ко мне­ние? Ето пър­ви­те уда­ри по не­ро­де­на­та още ду­ша.

Вся­ка ми­съл или дейс­т­вие за пре­къс­ва­не на бре­ме­ност­та, не­доб­ро­на­ме­ре­но пос­ре­ща­не на но­ви­на­та от род­ни­ни­те, от ба­ща­та са след­ва­щи­те зап­ла­хи за де­те­то. А как­во да ка­жем за всич­ки оне­зи при­я­тел­ки, ко­и­то ре­ша­ват да си спом­нят кол­ко труд­но са ро­ди­ли, как са ще­ли да ум­рат и т.н.

През са­ма­та бре­мен­ност  же­на­та е по-чув­с­т­ви­тел­на към вън­ш­на­та сре­да точ­но, за­що­то но­си в се­бе си кре­хък и не­за­щи­тен жи­вот, вся­ка гру­бост към нея, как­то и вся­ко ней­но пре­жи­вя­ва­не ди­рек­т­но се от­на­сят и за­ся­гат и пло­да.  Ми­съл­та за пред­с­то­я­ща­та бол­ка е ге­не­ра­тор на стра­хо­ве, фан­та­зии и тре­вож­но очак­ва­не, ко­и­то се си­пят вър­ху ас­т­рал­но­то тя­ло на де­те­то.

А раж­да­не­то? Не­ка за миг се опи­та­ме да си пред­с­та­вим, че сме не­ро­де­ни - скъ­та­ни в май­чи­на­та ут­ро­ба, из­вед­нъж тряб­ва да из­ми­нем труд­ния ту­нел на ро­до­ви­те пъ­ти­ща, тлас­ка­ни от мощ­ни­те кон­т­рак­ции на ма­точ­на­та мус­ку­ла­ту­ра, пре­ди да стиг­нем свет­ли­на­та на из­хо­да, тряб­ва да преб­ро­дим тъм­ни­на­та на ро­до­вия про­цес. Кол­ко съв­ре­мен­ни ро­дил­ки раж­дат без лак­ти­те, юм­ру­ци­те на об­с­луж­ва­щия бол­ни­чен пер­со­нал?

Кол­ко раж­да­ния ста­ват то­га­ва, ко­га­то на­ши­ят ле­кар или аку­шер­ка са де­жур­ни, а не ко­га­то звез­ди­те са под­гот­ви­ли ми­га... Вся­ка ду­ма, уп­рек, гру­бост на пер­со­на­ла към па­никьо­са­на­та ро­дил­ка са пър­во­то здра­вей към но­во­ро­де­но­то, в ко­е­то вед­на­га се въз­буж­да гняв. А то­зи гняв през це­лия след­ващ жи­вот мо­же да бъ­де дви­га­тел­на дес­т­рук­тив­на си­ла. А ако раж­да­не­то е със се­да­лищ­но или кра­ко­во или дру­ги­те па­то­ло­гич­ни пред­ле­жа­ния - ето пе­ча­тът за ед­но бъ­де­ще, пос­та­ве­но вър­ху на­си­лие.

След­ват ми­ну­ти­те на от­къс­ва­не от май­ка­та, не­ряд­ко те тра­ят ча­со­ве и дни­... и го­ди­ни. Как  бих мо­гъл да раз­бе­ра и да по­вяр­вам, че не ме оби­чат, ко­га­то съм са­ми­чък сред бе­ли­те плоч­ки и стък­ле­ни­те сте­ни? Гне­вен съм и пла­ча, са­мо та­ка мо­га да по­ка­жа, че съм жив, но и то­ва ня­ма да заб­ра­вя.

На­си­лие е ли­ша­ва­не­то от кър­ма, вся­ко бод­ва­не за из­с­лед­ва­не, вак­си­на­ции, до­ри ле­ко гру­бо­то обър­с­ва­не на ко­жа­та на де­те­то се при­е­ма ка­то удар за жиз­не­на­та си­ла.

На­си­лие е вся­ко не­о­доб­ре­ние, ли­ше­ни от здра­ва ло­ги­ка въз­пи­та­тел­ни тре­ни­ров­ки - да ка­жеш до­виж­да­не, бла­го­да­ря, да си дър­жиш ръ­це­те не та­ка, а та­ка, да не си гри­зеш нок­ти­те, да не мис­лиш та­ка, да не го­во­риш та­ка и т. н.  А ка­то има­ме пред вид, че зад вся­ка ду­ма и жест е ези­кът на тя­ло­то, ко­е­то ис­ка да из­ка­же сво­е­то све­щен­но пра­во на мне­ние и нуж­ди...

На­си­лие е вся­ко не­що, чрез ко­е­то те при­е­мат ка­то по-раз­ли­чен, без то­ва да вре­ди ня­ко­му.

То­га­ва?  На вся­ка си­ла от­го­ва­ря ед­нак­ва по ин­тен­зив­ност и об­рат­на по по­со­ка ан­ти­си­ла, тя не­из­беж­но ще ма­те­ри­а­ли­зи­ра бол­ка­та, не­си­гур­ност­та и ра­зо­ча­ро­ва­ни­я­та на на­ши­те де­ца.

Нагоре