« обратно към: Есета

06 април 2016

Дългосрочно водене на случай чрез приложение на принципите в Хомеопатията

Философско есе

Автор: Елена Георгиева Кабакова, София  -  2015


“ Три пътя водят към знанието:

пътят на размишлението – това е най-благородният път,

пътят на подражанието -  това е най-лекият път

и пътят на опита – това е най-горчивият път”

Конфуций

път

 

Когато преди година завършвах базовият курс по хомеопатия, слушайки моите преподаватели и работейки под тяхно ръководство, дори не си представях пред какво огромно ежедневно предизвикателство ще бъда изправена в картина на новата си реалност, наречена лична себереализация. От една страна още оттекваха техните лекции, наставления, препоръчана литература и проведени супервизи, а от друга бях пред реалните ситуации, които не закъсня да ми поднесе ежедневието.

Ясно съзнавам, че всичко, което по-долу ще предложа в защита на тезата си е спорна тема както за хомеопатите с дългогодишен опит, така и за мен в първите стъпки на скромната ми практика. Разглеждането на този въпрос, предполага и засягане на други теми в хода на тълкуването, които считам, че не могат да бъдат изцяло изчерпани тук. Напълно подкрепям и се надявам да следвам в практиката си тезата на проф.Витулкас, че “ целта на хомеопатията е, докато човек е жив, да увеличи колкото може повече здравето и свободата му, така че всички възможности за духовно израстване и трансформация да бъдат оползотворени” [1, стр.326].

Преди два века Самуел Ханеман открива, описва и прилага основните принципи на хомеопатията. Така той внася “неизменни правила”, посочвайки  природата на човешките страдания и пътя за тяхното отстраняване. “Библията”, както я нарича Кент е изградена “...върху разбираеми, универсални, неизменни закони, които непрекъснато се потвърждават в ежедневната практика” [2, стр. 6]. Считам, че за да е резултатно в бъдеще дългосрочното водене на всеки отделен случай е нужно теоретична подготовка по Материя медика, комбинирана с богат практически клиничен опит и задължително овладяване на философията и приложение на основните принципи в хомеопатия. Накратко представени те гласят:

  1. 1. Принципа на подобието - “Подобното се лекува с подобно” – Принципа намира приложение чрез холистичен подход към пациента, който предполага разглеждането на казуса като цялостностна система, функционираща на трите нива – физическо, емоционално и умствено. Афоризъм §25 в Органона посочва, че “...това лекарство, което при своето въздействие върху здраво човешко тяло е показало способността си да причинява най-голям брой симптоми, подобни на тези на лекуваната болест, отстранява ... цялата налична болест и я променя в здраве” [3, стр.90]
  2. 2. Принцип на минималната доза – В § 66 Ханеман твърди, че “...малка доза от от всяко хомеопатично лекарство, предизвиква първично действие, забележимо за внимателният наблюдател, но живият организъм възбужда срещу него толкова силна реакция (вторично действие), колкото е необходимо за  възстановяването на нормалното състояние” [3, стр.122]. В § 283 той добавя, че”...за да работи напълно в съгласие с природата, истинският майстор на лекуването ще предписва точно подбраният медикамент, най-подходящ във всяко едно отношение, в такава малка доза, защото ако поради човешка слабост той е сгрешил, пациентът ще може бързо да я поправи и отстрани, благодарение на собствената си жизнена сила” Тук следва да се определи и потенцията и честотата на прием на даденото лекарство, като се отчете състоянието на жизнената сила на пациента и спецификата на случая (остро или хронично състояние).
  3. 3. Тоталност на симптомите - Предписанието се осъществява, предвид тоталността на симптомите на пациента, които задължително трябва да са в отношение на подобие с тоталността на свойсвата на хомеопатичното лекарство - § 7 гласи: “...тоталността на симптомите трябва да бъде главното и по същество едиственото обстоятелство, което лекарят трябва да отчита във всеки случай на болест...така че болестта да бъде излекувана и трасформирана в здраве”[3 стр. 80].
  4. 4. Принцип на едиственото лекарство – Застъпва тезата, че тъй като цялото тяло е болно, то в даден момент може да изяви картина само на едно, единствено лекарство и то предписано в минимална доза. §147 ни уверява, че ”Между лекарствените средства изпитани от гледна точка на способността им да засягат здравето на човека, това, което се окаже най-подобно на съвкупността от симптомите на дадената естествена болест, ще бъде и трябва да бъде най-подходящото и най-сигурното хомеопатично лекарство за тази болест. В него намираме специфичното лекарство за този конкретен случай на болестта”. [3, стр.167]. Пряко свързан е с гореизложените три принципа и позволява управляване на случая както след първо предписание, така и при дългосрочно водене на случай. Оценка за правилният подбор на лекарство може да се даде чрез периодични контролни срещи с пациента наречени проследяване. [§ 153 – 3, стр. 170 и § 169 – 3, стр.176].
  5. 5. Хомеопатичните лекарства са разредени и потенцирани - Смята се, че по този начин се разгръща единствено лечебната им сила и служат като “изкуствена духовна болест”, заразявайки организма, правят малко по-силна естествената болест чрез която организма бива прилъган, за да я преодолее, чрез по-силна реакция. § 16 от Органона ни дава яснота в това отношение, като ни указва, че: “...нашата жизнена сила като нематериален двигател, не може да бъде атакувана и изменена от никакви вредни въздействия...по друг освен по нематериален, духовен начин...Всички сходни патологични изменения не могат да бъдат отстранени от лекаря, освен с помоща на нематериалните (по същество динамични) съответни сили на подходящите лекарствени средства” [3, стр.85].
  6. 6. Лекарствата са доказани от здрави доброволци - Счита се, че здравият човек може съзнателно да се самонаблюдава и има ясна представа за своето моментно положение. Отчитайки промяната доказващият може да направи реално разграничение между предходното и промененото си състояние на здраве, тъй като априори лекарствените средства имат силата да променят това състояние.
  7. 7. Закона на Херинг за посоката на излекуване -  Използва се като отправна точка, за да видим в каква посока се придвижва случаят ни, като резултат след първо предписание.Правилото гласи:
  • Отгоре надолу
  • От центъра към периферията
  • От по-важни към по-маловажни органи
  • Симптомите да изчезват в ред, обратен на тяхното появяване

При правилно протичане на лечението се наблюдават т.нар.”Лечебни кризи”, при които за кратко и символично се активизират стари симптоми, след което те трайно изчезват. Смятам, че е наше задължение като хомеопати да отделяме време за да “образоваме” пациентите си и за в бъдеще заедно да преодоляваме с разбиране и търпение тези моменти на кризи и те съзнателно и доброволно да вземат участие в оздравителният процес. Скромният  ми опит показва, че това е по-трудно постижимо в наши дни, с т.нар. интелектуалци, които са “професори” почти във всички сфери на живота ни, а ако случайно изпитат нужда от усъвършенстване, без колебание се консултират с всякакви видове непрофесионални източници. Но тогава се запитах не е ли това и наше израстване, защото изминаваме Пътя заедно, с човека отправил призива за лечение точно към нас? Така той се превръща за нас не само в ученик но и учител. Точно в този момент си припомних Кент с фразата, че “Лекарят, който обича своята работа, не може да претърпи неуспех. Тази любов му дава сили, да анализира и разбере причината за временния си неуспех и да продължи да практикува по нататък...Най- големия успех ще има именно този хомеопат, който лекува хората главно заради любовта си към науката, потвърждавайки на практика своите знания, а не този, който на първо място мисли за портфейла си” [2, стр 45].

При дългосрочно водене на случай, отчитайки настъпилите изменения в пациента, в резултат на хомеопатичното предписване, индивидуалните различия, понякога се множат в положителна посока в геометрична прогресия, понякога са едвам доловими, а съществува вариант и да отчетем резултати с обратен знак. Това признавам си, бе доста затрудняваща за мен ситуация след студентските години от гледна точка на това, че всеки е индивидуалност и съответно подхода при обратна връзка, също би следвало да бъде такъв. Ханеман в “Хроничните болести”[4] и в § 73  от Органона ни напомня , че “... отнасям острите болести, които периодично се връщат – например възпаленията на гърлото, на гърдите и т.н., – като припламване на латентната псора”. Тези болести неизбежно произхождат от латентната псора, тъй като обичайното им връщане не може да бъде предотвратено от нищо друго, освен от окончателното ú излекуване с анти-псоричните лекарства” [3, стр129]. Това изостри вниманието ми към изследване и постоянна самооценка на въпрса “Какво точно се случва с пациентът ми, във всеки един момент на лечението”? Теоретично бях подготвена, че хомеопатията прилага индивидуален подход към всеки пациент (при спазване на гореописаните принципи) и това не подлежи на схематизиране или създаване на точен математически алгоритъм на действие, но на практика действителността не спираше да поднася своите изненади... Така се върнах до записките ми от студентската скамейка, за да ги преговоря и приложа в практиката си. И така, как да тълкуваме, реакциите на пациента след предписано вече лекарство и към какви действия да се придържаме? Основните 6 принципа гласят:

  1. 1. НЕ СЕ НАМЕСВАЙ  - Ако пациента се чувства вътрешно добре, т.е по-добре, отколкото е бил преди да ни посети за първи път. Това е т.нар. “Златно правило на хомеопатията” [1, стр. 284]. В този случай, дори самите ние да имаме идея за следващо предписание, трябва да се съобразим безприкословно с доброто “вторично действие на лекарството” и спокойно да го оставим да довърши своята работа [3, §§ 275, 276, стр.229] . Важно е също да си дадем ясна равносметка, че след приема на хомеопатичното лекарство, последващите симптоми, принадлежат едновременно и на организма и на лекарството. Тъй като ако не е дадено именно това конкретно хомеопатично лекарство, в точно този организъм, няма да настъпят тези реакции и да се проявят съответните симптоми [3, § 181,стр.178]. Възниква въпроса:”Трябва ли да се обвиняваме, че към даден момент сме дали не напълно подходящо лекарство?” Според мен, отговорът е НЕ – защото организма, който е отправил в този момент към нас молба за лечение, е нямал достатъчна сила, сам да прояви повече симптоми, които да ни доведът до правилният similimum. Това не бива да ни извинява за в бъдеще да търсим по-подходящо лекарствено средство. Ние сме част от триъгълник: пациент – хомеопатично лекарство – лечител. Щом този пациент е дошъл при нас с конкретна заявка за излекуване, лечителят трябва да си свърши отредената му работа, за да сработи лекарството. Всъщност по този начин ЖИВОТЪТ ни дава уникалния шанс – всеки да си научи уроците, да инвестира необходимите усилия, за да се получи желаният резултат. Търпението обикновено бива възнаградено при пациентите със силен защитен механизъм и посоката на излекуване следва строго Закона на Херинг.
  2. 2. НЕ СМЕНЯЙ ЛЕКАРСТВОТО - Ако картината на симптомите е неясна от протичаща все още динамика в случая. Тази динамика, ни дава ясен знак, че жизнената сила си върши своята работа по установяване хармония между 3-те нива и не трябва ние точно да й пречим. Тогава въпроса, който изниква на преден план е “Върху какво предписваме, при неясна картина”? Това доста отдалечава представата ми за практично приложение на принципите на класическата хомеопатия. По-скоро се доближаваме до сферата на  случаен “Тото шанс”, което е лекомислено както за мен като хомеопат, така и за пациента, поверил ми здравето си. Обикновено времето за изчакване е най-малко две седмици - § 281 “За да се убедим в това, пациентът трябва да бъде оставен без никакъв медикамент в продължение на 8, 10 или 15 дни” [3, стр.232] . Практиката позволява и контролно обаждане от страна на пациента в рамките след 7-10 дни. Изключение тук са само най-тежките случаи, изискващи палиация или острите състояния. При тях картината се мени с дни или с часове понякога и изискват честа намеса от наша страна.
  3. 3. НЕ ПРЕДПИСВАЙ лекарство, ако има връщане на един симптом или повече стари симптоми при пациента -  Практиката показва, че след добре подбрано лекарство при предишно проследяване или след подробно снет нов случай, пациента се сеща да добави някакъв симптом, за който си припомня именно заради негово връщане във времето. Това е добра информация за предписващият. Трябва да се изчака отново, въпреки нетърпението на пациента или на пръв поглед след появило се “влошаване”, до пълното изясняване на картината. Въпросът,  който възниква често в такава ситуация е “Всеки път ли като оценяваме новата ситуация при пациента трябва да сменяме лекарството?” Постоянно трябва да си правим лични оценки. Оценяваме дали новопоявилите се симптоми, влизат в картината на лекарството и отново оценяваме новосъздалата се ситуация. Ако няма никакво противоречие – продължаваме със същото лекарство. Ако се появат нови, ярки симптоми, следва ново оценяване, наблюдение, реперторизация, анализ и предписание. Проверяваме всяка нова ситуация безпристрастно, без да си мислим,  че знаем хода или изхода от нея, без да се опияняваме от стари успехи и добри резултати или наши илюзорни представи за ситуацията към всеки един момент. В този случай, смятам, че даването на плацебо на нетърпелив пациент не е лъжа от наша страна, а помощ той да преодолее зависимост. Плацебото от друга страна е и концентрирано време, от което пациента се нуждае в създалата се ситуация. Повечето от преподавателите ми също смятат, че то продължава да осигурява на отсрещната страна някакъв вид сигурност и комфорт към “патерицата”, която го е направила до момента толкова зависим било към алопатия, витамини, хранителните добавки и др. Особено ако преди това, с него е било разговаряно откровено, относно прогнозните реакции и сроковете на лечение - реално считам, че не е измама.
  4. 4. НЕ ПРЕДПИСВАЙ лекарство, ако се появи обрив по кожата или секреция и ако това е придружено с общо подобрение (енергия, емоции, сън и др) -  В хроничен случай, при пациент със силен защитен механизъм, често след правилно подбрано лекарство избива обрив или се появява секреция. В този случай влошаването е силно но краткотрайно. Не е добър показател, поява на  такава реакция дълго време след като е прието лекарството (след 6-8 мес). Тогава се налага отново снемем случая, за да си изясним причината, предизвикала късната проява на обрив или секрет. Това може от една страна да бъде изява на нов миазматичен слой или на реакция, за която не сме получили информация при предходно интервю и пациента е забравил да ни сподели. Ханеман ни подсказва за в бъдеще времето и начина на справяне с такъв вид симптоматика, а именно “всяка псорична диатеза, тоест латентна псора или псора, разгърната в една от неизброимите хронични болести, произтичащи от нея, е рядко лечима само с едно анти-псорично лекарство, а изисква употребата на няколко такива лекарства; а в най-лошите случаи – доста от тях, едно след друго, за постигане на пълно излекуване” [4, стр.91]. Възможна опция тук е  евентуално ново предписание,  което е изключение от горепосоченото правило.  Не стои така ситуацията при хора с по-слаб защитен механизъм, тогава състоянието се протака във времето и ситуацията е цяло изпитание както за нервната система на хомеопата, така и за пациента. Пациентът става по-тревожен, нетърпелив, зачестяват телефонните обаждания с желание за ново предписание или дори заплаха за смяна на лекуващия. В така създалата се ситуация, не бива да се поддаваме на изкушението да “угодим” образно казано на отсрещната страна и да предпишем лекарство, което с голяма вероятност може да провали целият ни случай. В случая даването на плацебо, също е оправдана реакция от наша страна.
  5. 5. НЕ ПРЕДПИСВАЙ, ако всичко важно е излекувано и са останали само някои маловажни симптоми. – Добре е да се изчака и да не се предписва, а за хомеопата е ясен симптом, че придвижването върви от центъра към периферията или от по-високите йерархични нива към по-маловажните, т. е че посоката на излекуване отново следва Закона на Херинг. Основното изкушение е да довършим по-бързо започнатото лечение, без да отчитаме какво ни диктува организма насреща. Този вид перфекционизъм на хомеопата е изцяло в ущърб на човека, който ни е гласувал доверие. Повечето пациенти, с които работя по-дълго във времето, на този етап вече проявяват разбиране и са съдействащи в процеса си на лечение, тъй като са видели от личен опит, че зоната им на свобода, творчество и здраве се е разширила доста в сравнение с изначалното им положение.
  6. 6. НЕ ПРЕДПИСВАЙ, ако има ясно придвижване на симптомите отгоре надолу (вж. “Закона на Херинг) – Тук отново важи правилото да оставим жизнената сила да прояви действието си, чрез придвижване на симптомите отгоре надолу, респективно от центъра към периферията. Наблюдава се най-вече при изява на физическа симптоматика. Избиване на кожни обриви, поява на хрема или откашляне на секрет. Това ни показва, че сравнително силният защите механизъм е имал силата да изтласка проблема на по-периферно и повърхностно ниво. Дава ни и добра прогноза за бъдещото развитие на случая. § 201 указва, че”... жизнената сила, която не може да превъзмогне инстинктивно със собствените си сили някаква хронична болест, започва да развива местно заболяване в някаква външна част на тялото с една-единствена цел...за да отслаби вътрешната болест ”[3, стр.85].

Важното за практиката е, да комбинираме гореизброените правила, с типа хроничен пациент, който е дал заявката си за лечение, обръщайки се с молба точно към нас. Ефекта от лечението зависи винаги от изявената миазматична картина. Не трябва да забравяме и думите на Ханеман в това отношение, че: ”... при лечението на хронични (не-венерически) болести, за всички симптоми, болести и разстройства, произтичащи от тази болест, и независимо от убедителните житейски или патологични наименования, които носят, хомеопатичният лекар винаги и особено ще употребява анти-псорично лекарство, подбрано по строгите хомеопатични правила, за да постигне сигурно своята цел” [4, стр.104]. Витулкас ни посочва три основни категории пациенти, които разграничаваме чрез следните характеристики [1, стр. 287]:

  1. 1. Пациенти само с един или два миазма - Това са т.нар.”Пациенти мечта” и резултатите граничат с определението “ЧУДО”. В § 283 Ханеман твърди, че”...за да работи напълно в съгласие с природата, истинският майстор на лекуването ще предписва точно подбраният медикамент, най-подходящ във всяко едно отношение, в такава малка доза, защото ако поради човешка слабост той е сгрешил, пациентът ще може бързо да я поправи и отстрани, благодарение на собствената си жизнена сила” [3, стр. 234]. В хода на интервюто разбираме, че пациента притежава добра жизнена сила и е бил в емоционален баланс дълго време. Проявява ясни симптоми и дори в зряла възраст вдига висока температура, бързо и за кратко време преодолява острите състояния. Обикновено в тези състояние има нужда само от една, нова доза (или повишаване на потенцията) от същото добре подбрано хомеопатично лекарство, което е било предписано за хроничното състояние. Евентуален релапс може да се очаква само при внезапни екстремни ситуации (природни бедствия, внезапни операции, смяна на работа или жилище) и др. Ако има нужда от ново лекарство, обикновено то е сред допълващите на първоначално предписаното. Във фамилната анамнеза се наблюдават родители-дълголетници, обикновено алопатия е употребявана инцидентно и пациентите не са били подлагани на ваксинация. Накратко казано при тези пациенти прогнозата е най-оптимистична, очакваме подобрение на всички нива,  за дълъг период от време. Тази категория на “Конституционални силни случай”, общо взето се среща при пациенти, които са близко свързани с природата. Те отчетливо демонстрират чрез реакциите на силният си защитен механизъм закона на Херинг.
  2. 2. Пациенти с повече от два миазма -  Тези пациенти са масово явление в хомеопатичото ежедневие. Показват много предразположения към болести. От наша страна изискват най-висока степен на хомеопатично умение за да се постигне излекуване, но въпреки това, те са все още лечими. В днешният свят на информираност, образование и забързан ритъм е от голямо значение, да сме наясно при снемането на случая, с § 208 “Възрастта на пациента, начинът му на живот, професията, общественото положение и т.н... за да се установи могат ли тези фактори да усилят заболяването, да подпомогнат или възпрепятстват лечението. Освен това следва да се вземат предвид състоянието и разположението на духа...” [3, стр. 191]. При тях  обикновенно няма ясно забележимо подобрение на по-дълбоките нива. Прогресът се разпознава само чрез едва доловими индикации, лечебните реакции протичат бавно във времето – една, две години. В началото хомеопата трудно определя миазма, тъй като едновеременно прозират картините на няколко миазматични слоя. Самият Ханеман дава пример в “Хронични болести”, като споделя, че: “В своята практика съм имал само два случая  на тройно усложнение от трите хронични миазма, брадавичната болест с венерическия миазъм на шанкъра, и в същото време разгърната псора; и тези случаи бяха излекувани по същия метод; т.е. псора бе лекувана първа, после един от другите два хронични миазми, чиито симптоми са били за момента най-забележими, и накрая последният” [4, стр.82]. Много често се отбелязва тежка фамилна обремененост или пациента е бил подлаган на мощни алопатични терапии (химио- и лъчетерапии или хормонозаместващи терапии и др.). Често при такива пациенти чуваме, че поради естеството на професията или интензивният им начин на живот се е налагало многократно ваксиниране преди пътуване до екзотични дестинации. Обикновенно пациентите се оплакват от дълго хронифицирани състояния - депресия, безсъние, вътрешна нервност както на работа, така и в свободното време. Най-често те се нуждаят от съчувствие, подкрепа, нетърпеливи са и често ни безпокоят по телефона до следващото проследяване и напредъка е едвам доловим както за пациента, така и за лечителя. Много  често се появява и необходимостта да се използва серия от 1, 2 или 3 лекарства и то в бърза правилна последователност, поради често сменяне на тоталността от симптомите на пациента. Почти винаги имаме много силни и дълбоки влошавания на физическо ниво. Поради слабият защитен механизъм, те трудно развиват кожни обриви и секрети на повърхността, но за сметка на това често срещаме хистерични оплаквания заради артритни болки, мигренозни кризи или обострена патология в храносмилателният тракт. Това смятам, е доста голямо изпитание за нервната система и Душата както на хомеопата, така и на пациента. Би трябвало в тези дълбоки миазматични случаи, влошаванията често да се оставят без лечение, докато пациента може да изтърпи. Опция представлява и евентуално антидотиране при сериозно “заплитане на случая” и след изчакване да се даде ново лекарство.  В такива ситуации дори съм  си позволявала,  да “изпитам характера” на пациента, като му предлагам опцията да си вземе алопатично лекарство, но с ясната информираност, че това автоматично ще антидотира хомеопатичната терапия до момента. Тогава често самият “осъзнат пациент” сам отказва приема на алопатия и често си признава, че страданието не е толкова тежко и е търпимо, в сравнение с първоначалното.  Тук появата на нов комплекс от симптоми, за нас е сигнал  обикновено за ново предписание и почти сме далеч от идеята за намиране на конституционално лекарство. Понякога в началото симптоматиката дава ясна картина на нозод или характерно миазматично лекарство и поради слабият защитен механизъм до първите 3-4 месеца все още нямаме яснота как ще тръгне случаят.  Често препятствие се явява и  тежкото  протичане на остри състояния, както откъм задълбочаване, така и като продължителност. Изпитание за хомеопата е безпристрастният самоанализ и честа промяна на лекарствата, поради бързо сменящата се картина или евентуално едновременно влошаване на хрониката в такъв момент. Най-често допускана грешка е, да се дава неправилно подбраното лекарство във времето, което да доведе до настъпването наистина на пълен релапс. Тогава, ако хомеопатът има късмет, картината може отново да се върне към картината на първоначално даденото лекарство и то да бъде дадено вече с успех в точното време, в точната потенция и в правилната честота на приемите. Ясно осъзнавам факта, че именно при тези случаи било от липса на практика, непълни познания по Материя медика  или хистерична припряност от страна на пациента има вероятност да допусна най-много грешки. В такива случаи с успех съм се възползвала от градивните съвети на по-опитни колеги и преподаватели, за което съм им сърдечно благодарна.  При тези заплетени случаи трябва да сме наясно и с факта, че най-доброто антидотиране се постига с приема на алопатични лекарства. Добре е да избягваме хомеопатичното антидотиране, заради вероятността случаят да се обърка още повече.
  3. 3. Нелечими случаи – Тези пациенти се характеризират с липса на изява на типичната “лечебна криза”. Симптомите не вървят в посоката, указана в Закона на Херинг. Жизнената им сила е толкова слаба, че не продуцира никакво връщане на стари симптоми. Очакваме да се постигне видим резултат само в острите им състояния, без това да доведе до подобрение в общото и психо-емоционалното им състояния. Единствена разумна цел от наша страна е непосредствено облекчаване на страданията, за да бъде остатъка на пациента сравнително комфортен. Често се налага да сменяме лекарствата, заради бързо менящата се картина на симптомите, което изисква обективно да подберем лекарството, с най-близка картина към момента. Ханеман ни напътства и при избора на лечение при този вид пациенти, чрез обобщението си, че “Преди всичко голямата истина, че всички хронични болести, всички тежки, и най-тежките, най-продължителните болести (с изключение на няколкото венерически) произлизат единствено от псора и намират дълбоко лечение единствено в лечението на псора; те, следователно, трябва да бъдат лекувани само с анти-псорични лекарства, тоест от онези лекарства, които при доказването на чистото им действие върху здрав човешки организъм са проявили повечето от симптомите, които най-често се долавят и при латентната, и при разгърнатата псора” [4,стр.103]. Това е голямо предизвикателство за всеки хомеопат. Считам, че дори и в тези ситуации, не бива да забравяме думите изказани в § 72”...Човешките болести са или бързо протичащи или продължителни. Хроничните болести след кратко начало обхващат организма неусетно... и докато жизнената сила им се противопоставя само слабо...никога не може да ги отстрани със собствената си енергия. Тези заболявания са обусловени от хронични миазми и се засилват постепенно, като накрая напълно разрушават организма” [3, стр.128]. Напълно подкрепям съвета от мои преподаватели в курса на обучение да не започваме директно с такива тежки случаи, защото това “може дори да откаже начинащият от практиката му, ако започне и се отчая още в началото на практиката си”. Прогнозата винаги е тежка при тези пациенти и е възможна само палиация. Искам ясно да подчертая, че това не е равносилно на евтаназия от наша страна. Винаги си струва обаче, да ги подпомогнем по този начин за един безболезнен, достоен и осъзнат преход в края на житейският им път, когато има отправена молба към нас.

В заключение бих казала, че на база скромният ми опит не бих предписала с лека ръка лекарство без дълго, безпристрастно и задълбочено изучаване на сучая. Трябва винаги да помним, че само когато процесът на излекуване е насочен от причината към следствието, болният човек може да се излекува, т. е ако се възстанови вътрешното равновесие ще изчезнат и външните прояви – това, което наричаме патологични симптоми. Споделям напълно мнението на Кент, че “истината се отнася към сферата на Божественото, за човека остава само познанието”[2, стр. 199]. Повечето хора приемат безпрекословно, че техните тела имат определено начало и се движат неумолимо към определен край. Всеки от нас започва живота си като една клетка в утробата и го приключва като “пръст при пръстта”. Лично аз вярвам, че човешкото тяло постоянно създава себе си – отново и отново, всеки ден. Ако през цялото време има изграждане, то никога не е късно да започнем да изграждаме телата и живота си който искаме, вместо тези, от които погрешно смятаме, че не можем да се отървем. Всеки дъх, който поемаме е творчески акт. Ние сме “резервоар от интелигентност” който не може да бъде изчерпан, защото природата като цяло е неизчерпаема. Да не забравяме като хомеопати, че опитът е Пътят, а не крайната цел, защото в училището на Живота няма почивни дни...

Библиография:

  1. 1. Витулкас, Г. “Науката хомеопатия”. София, Анхира, 2000
  2. 2. Кент, Дж.Т. “Лекции по философия на хомеопатията”. София, 2011
  3. 3. Ханеман, С. “Органон на лечебното изкуство”. София, “Изток-Запад”, 2010
  4. 4. Hahnemann, S. “Die chronischen Krankheiten” /Theorieband/, Narayana Verlag, 2013

Нагоре