« обратно към: Ваксини
Историята на Кристин
Здравейте от Newcastle, NSW, Australia.
Казвам се Kristin Clulow и съм на 29 години. Пострадах от Gardasil . Ако преди четири години някой ми кажеше, че в живота ми ще се случи това, което в действителност стана, със сигурност не бих му повярвала. С прости думи – много ми провървя.
Преди Gardasil аз бях в добра форма и здрава. Имах академична степен в областта на бизнеса, имах отлична работа, забележителни приятели и страхотен живот. Не пиех, не пушех и не правех нищо, което може да навреди на здравето ми. Обичах спорта и разходките. Всичко в живота ми се подреждаше забележително.
През май 2008 година получих първата от трите инжекции срещу човешкия папилома вирус – ваксината, известна като Gardasil, ползваща се от широка популярност и спонсоруемост от правителството. Тя се произвежда в големи мащаби, активно я рекламират и настойчиво я препоръчват на жените от 9 до 26 години за профилактика срещу рака на шийката на матката. Ваксината ми постави моя общо-практикуващ лекар, който ми обясни за преимуществата ѝ, но не каза нито дума за риска за здравето ми.
Две седмици след като ми бе дадена първата от трите дози, паднах на тренировка по карате и си счупих левия крак. Това беше странно, защото аз бях мъжко момиче и почти никога нямах травми. Бях с ортопедичен ботуш и със патерици в продължение на шест седмици. Това съвпадна с началото на нова работа и създаде известни неудобства, но се справих нормално.
През август 2008 година получих втората доза. Тъкмо се бях освободила от патериците и възстановявах силата на левия си крак. След месец и половина започнаха да се случват странни неща. По някакъв начин през почивните дни загубих зрението си, но то се възстанови. Скоро след това не можех да ходя на токчета. Губех равновесие. По-късно не можех да танцувам, скачам или тичам. Не можех да нося обувки с отворени пети. Походката ми стана нестабилна, равновесието и координацията ми бяха нарушени. Почерка ми се измени. Тялото ми започна да потрепва и да се тресе, когато се опитвах да правя нещо. Чувствах, че говора ми се променя. Особено пострада дясната страна на тялото. Приличаше на прекаран инсулт. Няколкото посещения при същия лекар, който ми беше поставил ваксината се оказаха неефективни – беше ми казано, че причината на всичко е стрес, прищъпване на нерва, чак до безумие. Излишно е да казвам, че с надеждата за друг отговор смених лекаря.
Прехвърлих се при нов лекар, който не беше свидетел на случилото ми се внезапно влошаване, но разбираше, че нещо не е наред. Изпрати ме на невролог. След няколко теста ми поставиха диагноза множествена склероза. Въпреки, че различните изследвания и анализи не потвърдиха тази болест, всичките телесни признаци водеха към нея. В разстояние на три дни ми вкараха венозно три дози метилпреднизолон. Това доведе до слабо подобрение. През декември 2008 година напуснах работа, понеже здравето ми продължи да се влошава. Намерих си постоянно място в търговията на дребно.
През януари 2009 година в търсене на още едно мнение отидох на невролог в Сидни. След като изучи наличните физически симптоми, той ми зададе един въпрос: „Да сте се ваксинирали случайно преди да се прояви болестта?” Обясни, че напоследък има няколко пациенти с подобни симптоми. Всичките тези пациенти ги обединяваше едно: Gardasil.
Лекаря ме посъветва да направя петдневен курс на венозно лечение с метилпреднизолон. По това време здравето ми беше влошено и въпреки, че вече бях провеждала такова лечение, аз реших да опитам. Лекарството не ми помогна. Метилопреднизолона е стероид. Невролога ми обясни, че неговото действие е просто. Каза, че то е като „огъня” минава по цялото тяло и унищожава всичко, след което тялото може да се възстанови. Проблема беше, обаче в това, че организма ми беше дотолкова разрушен, че той не можа да се върне към предишното си състояние.
През последните пет месеца здравето ми видимо се влошаваше. Съзнанието понякога се замъгляваше, и трябваше да правя много усилия, за да мога да изпълнявам прости, ежедневни неща. Не можех да спя. Постоянно ми се гадеше. Работех на пълен работен ден, ходех на физиотерапия, трудотерапия и логопед. Когато симптомите обхванаха и лявата ми страна, моя медицински екип започна да разработва нов план за действие. Минах на ПЕТ (позитронно- емисионна томография) през юни 2009 г. Процеса прилича на МРТ (магнито-резонансна томография), но дава повече детайли.
Резултатите показаха, че малкия мозък т.е. частта на мозъка, която контролира моторните функции се е изключил. Назначиха ми венозно лечение с имуноглобулин. Към юни 2009 аз с огромно усилие правех онова, което преди приемах за необходимо ежедневие. Опитвах се да ходя. Трябваше да се придържам за нещата наоколо, за да запазя равновесие. Не можех да ходя по права линия. Не можех да мина по коридора без задух. Помня, че за анализи ме караха в инвалидна количка. За здравия, активен и винаги подвижен преди човек това беше кошмар. Даже до сега като си спомня за всичко това ми потичат сълзи. Опитвах се да говоря. Можех да кажа няколко думи, но да направя от тях изречение беше невъзможно.
Това още повече ме разстройваше, понеже знаех какво искам да кажа, но просто физически не можех да го направя. Не можех да пиша въобще. Ръцете ми трепереха така, че да удържа химикалката, без тя да отхвръкне в другия край на стаята, беше невъзможно. Полагах усилия, за да се храня. Помня как веднъж майка ми ме хранеше в болницата с тост, защото не можех с тресящите се ръце да поднеса храната към устата си, и не можех да намеря устата си, защото усещането за това къде е устата ми се изгуби. Нямах имунна система. Лекарите смятаха, че е възможно да съм се разболяла от свински грип, защото бях много изтощена. Нямах нервна система. Обясняваха ми, че миелиновата обвивка, покриваща нервите се е разпаднала. Левкоцитите ми бяха полудели – нападаха сами себе си.
През следващите 12 месеца посещавах болницата на всеки 28 дни, за да ми правят венозно лечение с имуноглобулин. Основен спонсор на лечението беше Австралийския Червен кръст, на който аз винаги ще бъда благодарна. Венозно вкарваният имуноглобулин е „миротворец”. Той стимулира възстановяването на организма. По същество той може много. Останалото зависи от вас. Минах интензивни физиотерапия, трудотерапия, логопедия и хидротерапия. Казаха ми, че не трябва да работя поне в близките две години.
Беше решено, че имам болест, наречена остър дисеминиран енцефаломиелит (ОДЕМ). Това беше автоимунно заболяване на главния мозък. Обикновено тази болест възниква вследствие на вирусна инфекция, но може да се появи и след ваксиниране с бактериална или паразитарна инфекция, а понякога даже и спонтанно. Понеже при това заболяване протича автоимунна демиелинизация тя прилича на множествената склероза (МС) и се разглежда като част от състояния, граничещи със множествената склероза. Накратко, физически болестта се проявява като МС, но ОДЕМ-а, който прекарах, само еднократно атакува имунната ми система и не е предизвикал постоянна, продължителна дегенерация. Освен това се смята, че за разлика от МС, при това заболяване миелиновите обвивки се възстановяват.
През декември 2009 аз реших да се просветя и да уча втора степен (Master of Teaching) в Университета в Нюкасъл. Поглеждайки назад, съм сигурна, че всички ме смятаха за смахната, предвид, че едва можех да ходя, пиша или говоря. Преподаването, за мен винаги е било една от тези работи, за които постоянно съм си мислела, но никога не съм я работила. И така, понеже две години не можех да работя, реших, че това е най-доброто време да се уча. Освен това бях длъжна да заема мозъка си. Бях приета и започнах редовно обучение през февруари 2010 година.
Последните две години бяха запълнени с физиотерапевти, рехабилитатори, тренировъчни зали, изследвания, консултации и много много друго. Запълвах дните си както можех и се принуждавах, колкото можех. И резултатите са красноречиви. През ноември 2011 година повторната ПЕТ показа, че малкият ми мозък се връща към живота. Това беше чудо. Когато малкият мозък се изключи, той се свива и умира. Моя остана да живее.
Сега съм учител в прогимназията. Обичам работата си. Имам фантастично семейство и приятели, и удивителният Бог, който винаги е на моя страна. Без тях не бих станала това, което съм, и не бих била там, където съм сега. Благословена съм с това, че съм в състояние да помагам на други момичета и семействата им, които попадат подобна ситуация.
Този опит безспорно ме промени. Той ме накара да ценя всичко прекрасно в живота и да не се безпокоя за нещата, които нямат значение. Той ме научи винаги да съм щастлива и винаги да гледам на нещата позитивно винаги да се смея и от всичко да получавам удоволствие. Няма да лъжа, това беше най-трудното време в моя живот, но и най-плодотворното. Понесох много физическа болка и ежедневно и до сега страдам от нея.
Подбутвам тялото си всеки ден, което е и болезнено и печално. Обвиненията и забележките на някои хора, които не разбираха ситуацията, само ме принудиха да стана дебелокожа, появи се съчувствие към онези, които живеят с неизлечима болест. Умствените и емоционални сътресения са сюреалистични, и са хиляди пъти по-силни от хаоса, който внасят лекарствата в организма и от общата неопределена ситуация. Бързо разбрах, че положителното отношение и пълнотата на всеки ден от живота – е най-добрия възход. Вероятно никога няма да се възстановя 100%-во, но се отнасям спокойно към това. Това ми помага да продължа да се трудя.
Искам да кажа на всички момичета, сблъскали се с този проблем – аз го надживях. Никога не се предавайте. Не позволявайте на болестта да победи. Не знаете колко силни можете да се окажете. Всеки ден е благословен. Имайте малко вяра.
Има огромна информация за която нямам време да споменавам тук. Ако искате да получите допълнителни сведения или съвет, или да влезете в контакт с други хора, които могат да помогнат, моля свържете се с мен с помощта на сътудниците от SaneVax чрез victims@sanevax.org или чрез „Фейсбук” (Kristin Clulow).
Превод от руски: д-р Ирена Григорова
(гл. Асистент в ИФРГ,БАН)
Източник:
