За Блеки, кученцата и безработната

С любезното съдействие на в. „Хомеопатия за всички"

Румяна ЙОНЧЕВА

Блеки е черен пудел - къдра­ва, чувствителна, буйна, любвеобвилна, шумна, лакома, весела, благодарна, отмъстителна, пре­дана и прощаваща. Беше на ули­цата, нейният стопанин я беше изгонил или както казват добри­те лоши стопани, "пуснал я" за­ради бебето вкъщи. Имаше ня­какъв кожен проблем и й бяхме дали Сулфур. След него тя ста­на още по-жизнена и весела. Много й се играеше, много й се галеше, много й се лаеше, мно­го й се тичаше. Един любител на реда беше възмутен от всич­ко това, беше я натикал в кола­та си и я "пуснал" в Божурище. Някои хора много я харесваха, успяха да издирят тоя благоде­тел и да разберат какво е стана­ло. Намериха я пред едно кафе­не в Бужурище, зарила тъжно муцунка в прахта под масата. И я върнаха.

Блеки беше същата, но пог­ледът й беше страшно угаснал и тъжен. Прибра я една жена с голямо сърце и не особено го­леми възможности да я гледа. Тя имаше още едно куче и две котки, по цял ден беше на ра­бота и далеч не всеки ден има­ше месо в паничката на Блеки. Но Блеки беше толкова благо­дарна! Тя "залепна" за стопан­ката си. Гледаше я с тъжните си очи, бореше се да спи най-плътно до нея, приемаше най-сериозно гълчането, ставаше все по-лакома и ревнива. Един път роди и имаше чудесни ку­ченца. Беше щастлива майка и щастлива хомеопатична паци­ентка.

Времената, както знаете, се влошиха. И стопанката посте­пенно загуби работата си. Това "постепенно" беше много мъчи­телно. Защото заплатата не се изплащаше, позицията се разк­лащаше, намеците за съкраще­ние ставаха все по-осезаеми и най-накрая й обявиха уволнени­ето. Това направи жената много нервна и много онеправдана. Гневът преливаше в тъга или от­чаяна борба. Всичко рефлекти­раше в отношенията с животни­те вкъщи. Накрая настъпи пери­од на немотия и страх. Кучета­та понякога ядяха хляб и компот от зимнината. Те разбираха всичко, хапваха и после се сгушваха тихо до краката на своята стопанка.

Блеки беше на хормонални хапчета, когато се разгони. Но въпреки това забременя. Това беше капакът за тази ситуация. Стопанката я гледаше с мълча­лив укор и се чудеше как ли ще ги изхрани като се родят, дока­то ги раздаде. И ходеше да тър­си работа и да оправя докумен­ти за социални помощи. Вечер беше тъжно и празно в паничките, но имаше верни погледи в очите и топли дъхчета в ушите.

После стана ясно, че Блеки е родила. Стана ясно, защото ко­ремчето й изчезна. Но кучетата не се появиха?! Жената претър­си всички възможни кътчета. Нямаше... Почака няколко дни, за да се покажат или да проскимтят... Нямаше никакви кучета. А Блеки имаше корем поне за 3-4 бебета. Нямаше. Очите на куч­ката бяха станали като на човек, преживял цялата мъдрост на света - на човешкия свят, с не­говите грешки.

Постепенно видяхме истина­та. Блеки беше разбрала, че ней­ната тъжна стопанка се плаши и не иска бебета й. Тя ги беше изяла. И сега се опитваше да се прави, че нищо не е станало. Не трябваше да утежнява още по­ложението.

Беше се сляла с волята на же­ната. Беше се разделила с инс­тинкта си, с характера си, с же­ланието да има деца и да им се радва. Беше тъжна, дебела и от­стъпваше залъка си на всички, които поискат.

Проблемът бе със загубата на идентичността. С объркването на волята. Проблемът с раздя­лата или страха от раздяла, или невъзможността да се отделиш или идентифицираш. В случая -доброволно! Лекарството е Фоликулин. Старата история на Бле­ки и хапчетата против забреме­няване добавиха последния срив.

След 4 дози Фоликулин, Бле­ки играеше.