Ми­лост за оси­но­ве­ни­те

Статията е предоставена с любезното съдействие на вестник „Хомеопатия за всички“

То­ва не е са­мо пре­тен­ди­ра­що за "ак­ту­ал­ност" заг­ла­вие, а при­зив към ро­ди­те­ли­те, оси­но­ви­ли де­те. Знам че зву­чи не­у­бе­ди­тел­но, още по­ве­че, че те са оси­но­ви­те­ли на ед­на съд­ба,  спа­се­на от кош­мар­на­та участ на съз­да­ние от ДОМ за от­де­ле­ни от об­щес­т­во­то де­ца.

Че­ли сме зат­рог­ва­щи­те пи­са­ния на не един ро­ма­нист, жур­на­лист, или за­щи­тил пси­хо­ло­ги­чес­ка ди­сер­та­ция пуб­ли­цист на те­ма от­х­вър­ле­ни де­ца и гро­зя­ща­та опас­ност от из­ро­де­ни аг­ре­со­ри,  ка­то пос­ле­ди­ца от де­фи­цит на лю­бов. Е, да, но точ­но лип­с­ва­ща­та обич или ли­це­мер­ни­те тро­хич­ки ми­ло­сър­дие, ко­и­то де­ца­та по­лу­ча­ват в ДО­МА ги из­п­ра­вят пред ед­на яс­на и оп­рос­те­на ди­ле­ма: да прос­тят или да не прос­тят. Да от­к­ри­ят доб­рия чо­век в се­бе си с по­мощ­та на ДРУГ до­бър чо­век, или да при­е­мат, че съд­ба­та е не­що из­вън тях и се ре­ша­ва от нес­п­ра­вед­лив и от­мъс­ти­те­лен бог, кой­то не си стру­ва да бъ­де по­чи­тан.

Пос­лед­с­т­ви­я­та са яс­ни. И в еди­ния, и в дру­гия слу­чай съд­би­те са яр­ко из­пъл­не­ни с дра­ма­ти­зъм дос­то­ен за сю­жет на го­лям раз­каз, в кой­то ге­ро­ят, низ­вер­г­нат или въз­пят, е по­лу­чил шан­са да из­жи­вее жи­во­та си. По­доб­но на сте­на, ко­я­то връх­ли­та от­го­ре му, от не­го за­ви­си да­ли ще я спре с пъл­но­то осъз­на­ва­не на въп­ро­са "кой съм аз" или ще се сгро­мо­ля­са под те­жест­та й, на­ре­че­на оз­лоб­ле­ние.

Та­зи "сте­на" сим­во­ли­зи­ра­ща теж­ки­те мо­мен­ти на из­пи­та­ние, чрез ко­и­то все­ки чо­век раз­би­ра кой е, и тру­па опит в спи­ра­ла­та на об­ща­та ево­лю­ция, се из­п­ра­вя и пред все­ки от нас. Но за ня­кои тя е по-по­ле­га­та и лес­на за пре­ми­на­ва­не, за дру­ги е неп­ре­о­до­ли­ма и во­де­ща до ка­тас­т­ро­фа. Но и при две­те по­ло­же­ния чо­век е при­ну­ден да из­г­ра­ди  цен­нос­т­на­та си сис­те­ма (ко­га по-бав­но, ко­га по-бър­зо), но  МЪД­РОСТ­ТА, че "сте­на­та" не е твой враг, ра­но или къс­но се пос­ти­га.

Как­ва  е "сте­на­та" при оси­но­ве­ни­те де­ца тук, в род­на­та ни Бъл­га­рия. Ро­ди­те­ли­те ма­со­во кри­ят от де­ца­та си, фак­та, че са оси­но­ве­ни. Род­ни­ни­те, ко­и­то съ­що зна­ят за де­те­то, са дъл­бо­ко убе­де­ни, че не тряб­ва да се го­во­ри пред не­го по то­зи въп­рос. Об­щес­т­во­то ка­то ця­ло зак­лей­мя­ва "зло­на­ме­ре­ни­те из­дай­ни­ци" и то с пра­во, но  за­ед­но с то­ва, съ­що учас­т­ва в из­г­раж­да­не­то на пред­с­та­ва­та ("сте­на­та"), че оси­но­ве­но­то де­те е не­що не­до­там ред­но. Те па­зят гор­ко­то де­те да не раз­бе­ре за не­у­дач­ния си про­из­ход, из­г­раж­дай­ки пред не­го бла­го­род­на­та лъ­жа, че ма­ма си го е ро­ди­ла, а тат­ко си го е съз­дал.

Всич­ки за­ед­но са щас­т­ли­ви, че от­тук на­та­тък бла­гоп­ри­ли­чи­е­то е спа­зе­но и тряб­ва да се ча­ка бла­го­ден­с­т­ви­е­то. Са­мо че то мно­го ряд­ко ид­ва - що се от­на­ся до оси­но­ве­но­то от­ро­че. В по­ве­че­то слу­чаи ако  не яв­на, в пос­тъп­ки­те му се наб­лю­да­ва по­тис­на­та аг­ре­сия. Но то­ва е из­раз и на поч­ти всич­ки бе­бе­та, от­де­ле­ни от май­ки­те си за из­вес­тен пе­ри­од от вре­ме, по­ра­ди здра­вос­лов­ни проб­ле­ми, нап­ри­мер.  И ако имат къс­мет да по­е­мат пъ­тя към кла­си­чес­ка­та хо­ме­о­па­тия, то тя бър­зо се сто­пя­ва.

Но тук ста­ва въп­рос за мно­го по-дъл­бо­ка ин­ва­зия на СТРАХ, кой­то се заг­нез­д­ва дъл­бо­ко в под­съз­на­ни­е­то на оси­но­ве­но­то бе­бе. От ед­на стра­на род­на­та му май­ка го дър­жи в об­с­т­ре­ла на "гро­зя­щия аборт" и нап­лас­тя­ва в бъ­де­ще­то му из­б­ли­ци на не­кон­т­ро­ли­ра­ни фо­бии - раз­ко­ди­ра­ни от пси­хо­а­на­ли­ти­ци­те ка­то страх от смърт­та. От дру­га - оси­но­ви­те­ли­те не раз­би­рат, че кри­ей­ки ис­ти­на­та от уж ни­що не­пом­не­що­то де­те, го об­ри­чат на не­о­бяс­ни­ма за ни­кой бор­ба: меж­ду  под­съз­на­ни­е­то, ко­е­то знае ис­ти­на­та и съз­на­ни­е­то, ко­е­то се раз­ми­на­ва с нея.

Пов­та­рям, в под­съз­на­ни­е­то си, всич­ки де­ца зна­ят ис­ти­на­та - то­ва мно­гок­рат­но е до­каз­ва­но при рет­рог­рад­на хип­но­за! Имен­но за­то­ва в Ев­ро­па, на оси­но­ве­ни­те де­ца за­дъл­жи­тел­но се каз­ва, че са оси­но­ве­ни. Има из­да­де­ни дос­та кни­ги и бро­шу­ри на та­зи те­ма, за да мо­гат ро­ди­те­ли­те, по въз­мож­но най-дос­тъ­пен и дос­то­ве­рен на­чин да из­ра­зят ис­ти­на­та, че де­те­то е би­ло най-ху­ба­во­то, ми­ло­то или оча­ро­ва­тел­но от всич­ки дру­ги де­ца в дет­с­кия дом. То­ва е на­ка­ра­ло ма­ма и тат­ко да си го из­бе­рат. Та­ка не­о­бос­но­ва­ни­ят на пръв пог­лед гняв в по­ве­де­ни­е­то на де­те­то се за­ли­ча­ва и въз­мож­ност­та да се пре­о­до­лее ос­та­тъч­ни­ят страх е мно­го го­ля­ма.

Ще ви раз­ка­жа за по­ред­но­то де­те, до­ве­де­но в ка­би­не­та ми по нас­то­я­ва­не на зам.-ди­рек­тор­ка­та на на­чал­но­то учи­ли­ще­то, в ко­е­то то уче­ше. Тя, бив­ша моя па­ци­ен­т­ка, бе пов­ли­я­ла на май­ка му, на­сър­ча­вай­ки вя­ра­та й, че на де­те­то мо­же да се по­мог­не. Аг­ре­си­я­та му бе раз­ви­та в от­чай­ва­щи раз­ме­ри. Той на­ли­та­ше с по­вод и без по­вод на все­ки, кой­то спо­ред не­го е "НЕ­ЧЕС­ТЕН". То­ва бе из­ра­зът, кой­то упот­ре­би че­ти­ри пъ­ти. По­на­ся­ше боя от по-го­ле­ми­те мом­че­та и бе до­вел и учи­те­ли, и ро­ди­те­ли до пъл­но от­ча­я­ние. Фи­зи­чес­ки бе здрав - ако из­к­лю­чим обик­но­ве­ни­те рес­пи­ра­тор­ни проб­ле­ми,  въз­мож­ност­та да оп­ре­де­ля кон­с­ти­ту­ци­я­та му, из­хож­дай­ки от руб­ри­ки­те за ум, не бе ни­как лес­на.

Мом­че­то тър­се­ше ис­ти­на­та, но не зна­е­ше къ­де е. И то­ва го влу­дя­ва­ше. Ина­че бе с доб­ра ду­ша. При­е­ма­ше се ка­то спа­си­тел на по-сла­би­те и нес­п­ра­вед­ли­во оби­де­ни. Се­бе си из­жи­вя­ва­ше съ­що ка­то пер­ма­нен­т­но оби­ден. Зна­ех, че са­мо ро­ди­те­ли­те мо­гат да ми по­мог­нат да му по­мог­на. Не мо­жех да дам ле­кар­с­т­во за по­тис­на­та лъ­жа в под­съз­на­ни­е­то. Са­мо те мо­же­ха да раз­к­ри­ят ис­ти­на­та и да го по­ми­рят със све­та и със се­бе си. Не им се вяр­ва­ше, че всич­ко мо­же да се про­ме­ни от ед­на кап­ка и от ед­на ис­ти­на. Всъщ­ност аз да­дох пла­це­бо и раз­чи­тах са­мо на ис­ти­на­та.

Ни­как не им бе лес­но. Тряб­ва­ше да над­с­ко­чат се­бе си и всич­ки­те си пред­раз­съ­дъ­ци от ти­па "как­во ще ка­жат ком­ши­и­те". За­ед­но с то­ва тряб­ва­ше да до­ка­жат ис­тин­с­ки лю­бов­та си към то­ва не­вин­но де­те, чи­я­то ду­ша мо­ле­ше за ми­лост­та да чуе ис­ти­на­та. А меж­ду дру­го­то,  доб­ри­те ре­зул­та­ти в по­ве­де­ни­е­то на де­те­то, бя­ха до­вър­ше­ни и от не­за­ме­ни­ми­ят Ка­ус­ти­кум - ле­кар­с­т­во­то на не един за­щит­ник на онеп­рав­да­ни­те.

Не мо­же жи­во­тът да за­поч­ва с лъ­жа - без­п­лат­но. Или ще пла­ща­те це­на­та на "не­зас­лу­же­на аг­ре­сия" или ще се сми­ли­те и ще ка­же­те "не­у­доб­на­та ис­ти­на". То­га­ва "сте­на­та" не мо­же да пад­не, за­що­то ще бъ­де нав­ре­ме за­дър­жа­на и вър­на­та об­рат­но. Чрез ис­ти­на­та! А чрез хо­ме­о­па­ти­я­та - един­с­т­ве­но­то ле­че­ние, ко­е­то поз­во­ля­ва осъз­на­то да въз­с­та­но­ви­те про­пи­ле­ни­те си енер­гии - тя, "сте­на­та", въ­об­ще ня­ма да е преч­ка, а из­пи­та­ние, чрез ко­е­то все­ки ще до­каз­ва се­бе си.