Думата, която лекува!

Статията е предоставена с любезното съдействие на вестник "Хомеопатия за всички"

Анелия Маноилова

В та­зи ста­тия ня­ма да го­во­ря за сим­п­то­ми и ле­кар­с­т­ва, а за то­ва как­во се случ­ва до­ка­то тър­сим сим­п­то­ма, до­вел до стра­да­ни­е­то на на­шия па­ци­ент. Пъ­тят, кой­то из­ми­на­ва­ме до от­к­ри­ва­не­то на най-под­хо­дя­що­то ле­кар­с­т­во за чо­ве­ка, обър­нал се към нас за по­мощ. Сти­га­ме до ап­те­ка­та на чо­веш­ки­те вза­и­мо­от­но­ше­ния. Там на вит­ри­на­та на вид­но мяс­то стои сло­во­то, ле­чеб­на­та си­ла на ду­ми­те, ко­и­то из­пол­з­ва­ме.

Хо­ме­о­па­ти­я­та при­ли­ча на вся­ко дру­го ле­че­ние. Още сред­но­ве­ков­ни­ят ле­кар Ави­це­на твър­дял,че има са­мо три ле­кар­с­т­ва: бил­ки­те, но­жът и сло­во­то.

Об­щу­ва­не­то меж­ду хо­ме­о­па­та и па­ци­ен­та е ин­те­рак­ци­о­нен про­цес на вза­и­мо­дейс­т­вие, в кой­то въп­ро­си­те ко­и­то за­да­ва­ме са на­си­те­ни с мно­го лю­бов и раз­би­ра­не на бол­ка­та. До­ка­то раз­го­ва­ря­ме ус­пеш­но­то ле­че­ние е ве­че за­поч­на­ло. Не ­заб­ра­вя­ме, че ези­кът и ду­ми­те, ко­и­то из­пол­з­ва­ме в пос­ла­ни­я­та си са за­ре­де­ни със си­ла и ле­чеб­на мощ. "Доб­ра­та ду­ма же­лез­ни вра­ти от­ва­ря. Ус­мих­ни се и ще ти се ус­мих­нат." Та­ки­ва са за­ко­ни­те, не­под­ле­жа­щи на пре­ход­нос­тта на вре­ме­то.

Хо­ме­о­па­тът е ле­чи­тел, кой­то с ум сър­це и ви­сок про­фе­си­о­на­ли­зъм слу­ша, за да от­к­рие сим­п­то­ма­ти­ка. Сле­ди за не­вер­бал­но­то по­ве­де­ние. Ра­бо­ти за из­г­раж­да­не­то на до­ве­ри­тел­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния от на­ча­ло­то до края на сре­ща­та.

Чо­ве­кът, до­шъл при нас е во­ден от фи­зи­чес­ка­та си бол­ка, но тя е про­я­ва на за­сег­на­то енер­гий­но ни­во (по­ле). Всъщ­ност най-сил­но бо­ли ду­ша­та. Вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во стра­да, та­ка­ва е не­го­ва­та участ.  Тър­си из­ход от стра­да­ни­е­то, чрез сред­с­т­ва­та, с ко­и­то раз­по­ла­га. Пра­ви опи­ти ус­пеш­ни или не, за да на­ме­ри то­зи из­ход. То­ва е на­чи­нът, чрез кой­то ду­ша­та на фи­зи­чес­ко ни­во ре­а­ли­зи­ра ду­хов­ни­те си тър­се­ния и стре­ме­жи.  Всъщ­ност чес­то пъ­ти до­ка­то па­ци­ен­тът раз­го­ва­ря с нас на не­го му проб­ляс­ва, ид­ва му оза­ре­ние. Ду­ша­та си спом­ня за как­во е дош­ла, как­во си е из­б­ра­ла да сът­во­ри и пре­жи­вее. Коя част от сво­я­та бо­жес­т­ве­на същ­ност да изя­ви. Вся­ка ду­ша си има сто­па­нин.

Сла­би­те за цял жи­вот ос­та­ват гос­ти на са­ми­те се­бе си. Хо­ме­о­па­тът стои и ча­ка, но ко­га­то дой­дат ги пос­ре­ща и из­п­ра­ща с елик­си­ра на жи­во­та!