Но куфарите ще ти носи... приятелят

Статията е предоставена с любезното съдействие на вестник "Хомеопатия за всички"

д-р Виолета Тенева

За­ко­нът за вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду ле­кар и па­ци­ент е из­вес­тен, об­съж­дан и уж всич­ки сме съг­лас­ни, че не би­ва па­ци­ен­тът да се прев­ръ­ща в при­я­тел, как­то и при­я­те­лят - в па­ци­ент. Но как­во ста­ва на прак­ти­ка?

Във все­кид­не­ви­е­то хо­ме­о­па­тът е за­рит с чо­веш­ки проб­ле­ми -  то­ва е ло­гич­но и нор­мал­но. За­що­то ако чо­век има проб­ле­ми, по-доб­ре да оти­де на хо­ме­о­пат, от­кол­ко­то на при­я­тел­с­ка сре­ща, тъй ка­то след прег­ле­да ще се при­бе­ре с "въл­шеб­на кап­чи­ца", чрез ко­я­то ще про­у­мее, при­е­ме, об­лек­чи и из­ле­ку­ва стра­да­ни­е­то си, а след при­я­те­ля най-мно­го да от­к­рие ис­тин­с­ко­то име на то­ва, ко­е­то го при­тес­ня­ва и да се по­рад­ва на пол­за­та от из­по­вед­та и фак­та, че не е сам в све­та. И до­тук!

Хо­ра­та, ко­и­то ни по­се­ща­ват по-дъл­го, гле­дат на нас ка­то на сво­е­то по-доб­ро ог­ле­да­ло и ни чув­с­т­ват близ­ки, до­ве­ря­ват ни тай­ни­те си бол­ки, не­за­ви­си­мо да­ли го пра­вят от же­ла­ние да от­к­ри­ем по-лес­но тех­ния си­ми­ли­мум. Та­ка се сти­га до по­ло­же­ние, при ко­е­то се до­кос­ва­ме до гра­ни­ци­те на при­я­тел­с­т­во­то. Е, ако мо­же­ше ис­тин­с­ки­ят при­я­тел да те из­с­лу­ша ка­то хо­ме­о­пат, без уп­рек и осъж­да­не... Ако пък мо­же­ше ис­тин­с­ки­ят хо­ме­о­пат да вле­зе в стра­да­ни­е­то ти ка­то при­я­те­л... Би би­ло иде­ал­но. Но не е.

Жи­во­тът под­на­ся сво­и­те до­ка­за­тел­с­т­ва за то­ва как не би­ва да прек­рач­ва­ме оп­ре­де­ле­ни­те от не­го гра­ни­ци, не за дру­го, а за­що­то и две­те стра­ни гу­бят та­ка. Ко­га­то при­е­ма­ме по­ка­на за "ци­вил­на сре­ща", т.е. из­вън вла­де­ни­я­та на ка­би­не­та, с ня­кой па­ци­ент, са­ма­та сре­ща се прев­ръ­ща в тър­жес­т­вен спек­та­къл на то­ва, как чо­ве­кът се ста­рае да ни по­ка­же доб­ро­то в се­бе си. Той е с не­ес­тес­т­ве­но по­ве­де­ние, ка­то в съз­на­ни­е­то му све­ти пре­дуп­ре­ди­тел­на­та круш­ка на фак­та, че не­го­ви­ят гос­те­нин, си­реч хо­ме­о­па­тът мо­же да щра­ка в мо­зъ­ка си и да ана­ли­зи­ра вся­ка ду­ма и жест. Ни­що ло­шо в то­ва, но ве­че­ря­та зап­ри­лич­ва на про­дъл­жи­те­лен прег­лед, са­мо де­то не мо­жеш да си во­диш за­пис­ки.

Ако из­гу­биш са­мо­кон­т­рол и за­поч­неш да спо­де­ляш и сво­и­те проб­ле­ми, рис­ку­ваш да не ха­ре­сат не­що у теб и да прес­та­неш да бъ­деш "дос­той­ния" хо­ме­о­пат. Поч­ти ка­то по не­пи­са­но пра­ви­ло след пър­вия по-бли­зък кон­такт, ос­вен че ста­ваш на тях­но раз­по­ло­же­ние без ра­бот­но вре­ме и уг­ри­зе­ния - на­ли сме при­я­те­ли ве­че - са­ми­ят па­ци­ент ре­ша­ва да спи­па ня­коя "осо­бе­на" бо­лес­т­на кар­ти­на!

И то­га­ва хо­ме­о­па­тът не мо­же да има ни­що об­що с неп­ре­ду­бе­де­ност­та! За­поч­ват се стра­хо­ве и на­пъ­ни да се спра­ви с по­ло­же­ни­е­то, свръх­с­та­ра­ния, ко­и­то се за­мъг­ля­ват от из­кус­т­ве­ни­те об­ра­зи, съз­да­де­ни по вре­ме на при­я­тел­с­ки­те кон­так­ти и всич­ко то­ва от­да­ле­ча­ва ле­кар­с­т­во­то от нас.

Ако наш при­я­тел ни ста­не па­ци­ент, съ­що нас­тъп­ва стра­хо­тия! Ка­то пре­кар­ваш дни и го­ди­ни в про­ник­ва­не най-ве­че в ло­ши­те стра­ни от чо­веш­ка­та без­дън­на при­ро­да, по прос­та­та при­чи­на, че та­зи стра­на по­раж­да бо­лес­ти­те, и ка­то из­хо­дим от днеш­но­то си не­съ­вър­ше­но ни­во, ка­то не ус­пя­ва­ме ни­то да се вла­де­ем, ни­то да тран­с­фор­ми­ра­ме не­га­ти­виз­ма в съ­зи­да­ние, ние, хо­ме­о­па­ти­те, из­пус­ка­ме про­фе­си­о­нал­ния си пог­лед да се рее и да пра­ви бе­ли и сред близ­ки­те ни.

Не­ряд­ко омес­ва­ме  прис­т­рас­ти­я­та си на при­я­тел с без­це­ре­мон­ност­та си на ди­аг­нос­тик. Та­ка мо­же и да поз­на­ем ле­кар­с­т­во­то, но при­я­те­ли­те ни за­поч­ват да се стя­гат от кон­так­та с нас и от­но­во да за­иг­ра­ват ня­как­ва ро­ля. Не са­мо то­ва, ами ако съ­що са за­па­ле­ни от ин­те­ре­са към та­зи чуд­на и на­ис­ти­на ин­те­рес­на ма­те­рия, на­ре­че­на хо­ме­о­па­тия, те се хвър­лят да че­тат и да се са­мо­наб­лю­да­ват, но ло­шо­то е, че се и са­мо­а­на­ли­зи­рат и са­мо­уп­рек­ват, ко­е­то не по­ма­га ни­то на при­я­те­ля, ни­то на хо­ме­о­па­та им. Те­зи про­це­си са ин­тен­зив­ни в ед­на мал­ка Бъл­га­рия, с мно­го мал­ко на брой прак­ти­ку­ва­щи хо­ме­о­па­ти, на фо­на на ед­на мощ­на ду­хов­на въл­на на про­мя­на на мис­ле­не­то.

Но ко­га­то пре­жи­вя­ваш по­ред­на­та си жи­тейс­ка дра­ма, ко­га­то си на­то­ва­рил ку­фа­ри­те и не сме­еш да прек­ра­чиш пра­га за но­во­то си нас­то­я­ще, хо­ме­о­па­тич­но­то ле­кар­с­т­во ще ти да­де си­ла­та да се спра­виш с то­ва, но ку­фа­ри­те ще ти но­си... при­я­те­лят! И в не­го­ви­те очи ще ви­диш пъл­но­та­та на све­та!