Изоставеният Арсеник

Роуз Дъдс (Ве­ли­коб­ри­та­ния)

"Ма­ма не ме оби­ча,

тат­ко не ме оби­ча,

Пе­ги (сес­т­ра му) не ме оби­ча,

ни­кой не ме оби­ча..."

То­ва бе­ше със­то­я­ни­е­то на моя, то­ку-що на­вър­шил че­ти­ри го­ди­ни, син до­ка­то бе­ше във ва­кан­ция и се пов­та­ря­ше все­ки път, ко­га­то по­лу­ча­ва­ше за­бе­леж­ка или строг пог­лед - не­що, ко­е­то се случ­ва­ше чес­то, за­що­то  от по­ве­де­ни­е­то му мо­же­ше да се ис­ка по­ве­че.

Ду­ми­те му бя­ха прид­ру­же­ни с аб­со­лют­на от­ча­я­ност и той бе­ше на­пъл­но не­у­те­шим. Ко­га­то го прег­ръ­щах и му каз­вах, че го оби­чам, и че ба­ща му и сес­т­ра му съ­що го оби­чат, той от­го­ва­ря­ше, че са­мо го за­лъг­вам, и че ни­кой не ­го оби­ча. След ня­кол­ко дни, ко­га­то ни­то чес­то­та­та, ни­то си­ла­та на стра­да­ни­е­то му не на­ма­ля­ха, смет­нах, че то­ва не e от­ми­на­ва­ща фа­за, и ре­ших, че тряб­ва да нап­ра­вя не­що, за да об­лек­ча не­щас­ти­е­то му и да го вър­на в прег­ръд­ки­те на се­мейс­т­во­то. За съ­жа­ле­ние имах са­мо ле­кар­с­т­ва за пър­ва по­мощ, а и не но­сех ре­пер­то­ри­ум със се­бе си.

По­чув­с­т­вах, че как­во­то и да му дам, ле­кар­с­т­во­то тряб­ва да има из­ра­зе­но "Чув­с­т­во за изос­та­ве­ност" и се опи­тах да си спом­ня кои бя­ха ле­кар­с­т­ва­та в та­зи руб­ри­ка. Един­с­т­ве­но­то, за ко­е­то ус­пях да се се­тя, а и да имам със се­бе си,  бе­ше Пул­са­ти­ла, ко­я­то му и да­дох, без мно­го на­деж­да, тъй ка­то ни­ко­га пре­ди не му е дейс­т­ва­ла. Ле­кар­с­т­во­то, ко­е­то мис­лех да му дам бе­ше Ар­се­ни­кум ал­бум, ба­зи­рай­ки се на руб­ри­ки­те "Оп­лак­ва се", "При­дир­чив",  "Зло­яд­с­т­во", "Не­тър­пе­ние", "Инат" и "Кап­риз­ност". Но по­чув­с­т­вах, че ле­кар­с­т­во­то тряб­ва да включ­ва руб­ри­ка­та "Чув­с­т­во за изос­та­ве­ност", къ­де­то Ар­се­ник не при­със­т­ва.

Ня­ма сми­съл да каз­вам, че стра­да­ни­е­то му не се об­лек­чи, на­рас­на­ха не­го­ви­те ис­ка­ния и пе­дан­тич­ност,  и ста­на тол­ко­ва труд­но да му се уго­ди, че да­же ед­но не­го­во из­бух­ва­не и оп­лак­ва­ния бя­ха при­чи­не­ни от мо­е­то "неп­ра­вил­но сгъ­ва­не на оде­а­ло­то му". На­у­чих го на "Пе­сен­та за чер­ве­и­те" ("Всич­ки ме мра­зят, ни­кой не ме оби­ча, за­що­то ям чер­ве­и..."), мис­лей­ки че ще му по­дейс­т­ва хо­ме­о­па­тич­но. То­ва го вло­ши.

Ка­то се приб­рах вкъ­щи вед­на­га взех ре­пер­то­ри­у­ма и прег­леж­дай­ки руб­ри­ка­та "Чув­с­т­во за изос­та­ве­ност", око­то ми се спря на под­руб­ри­ка­та  "Чув­с­т­ва се не­о­би­чан от сво­и­те ро­ди­те­ли, же­на, при­я­те­ли" ("beloved by his parents, wife, friends feels of not being"). То­ва бе точ­но със­то­я­ни­е­то на си­на ми.

Ни­ко­га не прес­та­вам да се очуд­вам кол­ко чес­то па­ци­ен­ти­те са­ми ни каз­ват как­во ле­кар­с­т­во ис­кат, са­мо тряб­ва да ги чу­ем. Ар­се­ни­кум ал­бум и Маг­не­зи­ум кар­бо­ни­кум бя­ха един­с­т­ве­ни­те във вто­ра сте­пен от се­дем­те ле­кар­с­т­ва в руб­ри­ка­та.

В при­ро­да­та на Ар­се­ник се наб­ля­га на чув­с­т­во­то за не­си­гур­ност, не­тър­пе­ние, при­дир­чи­вост и нуж­да­та от ком­па­ния - всич­ки сим­п­то­ми, ко­и­то има­ше и си­нът ми, но чув­с­т­во­то, че не е оби­чан е по-ряд­ко сре­ща­но и спо­ме­на­ва­но в Ма­те­рия ме­ди­ка. Как­то и да е, след ка­то му да­дох Ар­се­ник, съм щас­т­ли­ва да ка­жа, че въп­ре­ки че ня­кол­ко пъ­ти ка­за "оне­зи ду­ми", зад тях ве­че ня­ма­ше съ­що­то чув­с­т­во и аз си вър­нах щас­т­ли­во­то и  все още кап­риз­но де­те.