AURUM METALICUM

С любезното съдействие на  ЦЗО "Едикта"

Живка Свещарова

AURUM METALICUM

Тя ме изостави, а бях още дете.

Избави се от болката

по най-бруталния начин,

явно без да се замисли дали

вместо да се размие в нищото,

няма да се въплъти в мен.

Не зная как оцелях,

ужасът непрестанно дълбае душата ми,

но аз го държа затворен и ням

в най-тъмния слой на съзнанието.

А отгоре е ден – с всички стремежи,

амбиции, надежди, рискове,

в които се хвърлям самоуверено,

готов за битки и подвизи,

вдъхновен от исконните принципи

за чест, справедливост и истина.

Всеотдайно се трудя за върхови постижения,

за престижни позиции и признание,

познавам детайлно потенциала си –

неизмерима е моята добросъвестност,

компетентност и самовзискателност.

Недоумявам защо ме спъват,

защо е тая унизителна завист,

защо са толкова озлобени към мене,

какви са тия задкулисни интриги?

Допустимо ли е подобно падение?

В семейството също не срещам подкрепа,

началната съпричастност остана далече,

не откривам даже елементарна чувствителност,

способна да схваща нещата без думи.

Сърцето ми отдавна е вече заключено

в равния ритъм на една дистанцираност –

акт на обида, премълчана и отчуждаваща,

безсилна да снеме безусловния дълг,

който аз нося подобно на кръст

към близките си.

Да осъзнаваш своята отговорност,

но да не можеш да я поемеш

неизменно зависим и подценяван

от непочтени субекти,

ето, това ме съсипва докрай,

разчупва обичайната сдържаност,

гняв и раздразнение бликват отвътре,

безизходно затъвам в самотата си.

Съвършенство бе моята цел –

в делата и отношенията на хората.

Направих всичко, за да стигна до нея,

съпровождаха ме само провали.

Нима сгреших, когато изисквах

високи критерии и от другите?

От уважение към тях самите

желаех да ги издигна до себе си;

ако не сме равностойни,

възможно ли е да си сътрудничим,

възможно ли е да се обичаме?

Отчаян съм – и от тях, и от себе си,

безплодни се оказаха мечтите ми.

Където погледна – все същото – корист,

поквара и несправедливост.

Способните вече не се ценят,

достойнството не е на мода,

няма успехи без компромиси

(а съвестта ми не ги допуска),

как тогава да градя сигурност,

как да реализирам идеи?

Прекършена е моята самоувереност,

разяждат ме тежки съмнения,

жестока вина се е впила в гърдите ми,

нищо вече не ме облекчава,

дори изящната музика.

Това място не е за мен,

нито пък аз съм за него.

Остава ми само едно решение,

алтернатива няма.

Сега обмислям в безсънните нощи

как ще полетя от висока скала,

и няма да жаля за онази, която

не смогна да ме обикне достатъчно,

няма да жаля, ако гледа отгоре

и евентуално я заболи.

Съжалявам само за невръстния син,

когото напускам без обяснения.

Ще кажа само: гняв бих понесъл,

но не и презрение.