SILICEA

С любезното съдействие на  ЦЗО "Едикта"

Живка Свещарова

SILICEA

Често сънувам, сънувам

безгрижните пространства на детството,

сънувам волни игри,

непрограмирани от външни субекти.

Мисията, спусната свише,

дойде малко по-късно;

величаво сияние озари небосклона,

загнезди се в духа ми

и предначерта не само пътя,

но и стъпките, и смисъла му

по един безусловен и категоричен начин.

Вглеждам се в себе си,

съзирам идеалния образ в мъгла,

виждам неимоверни усилия

и твърдост, устояла на всяка съпротива.

За останалото, което съм, не ми се говори.

Недостоен се чувствам да нося идеи,

толкова значими и тежки.

Тая слабост старателно крия,

но тя излиза, щом съм пред хора;

все ми се струва, че ще изпъкне

и имиджът ми ще се размие.

Затова избягвам външни изяви,

но се налага и да ги правя.

Тогава – о, ужас! – започвам да мисля

с гръбначния мозък.

Получавам упреци индиректно

в надменност и други небивалици,

сякаш да следваш предназначението си

е порок или недостатък.

Отминавам ги мълчаливо;

злословието ме наранява,

но не е в състояние да сломи духа ми.

Държа се далеч и от сантименти

и предразсъдъци от всякакъв род.

За мен те са илюзии,

мутирал плод на незряла психика,

но се отнасям към тях с разбиране,

което често тълкуват

като податливост или приемане.

Веднъж я срещнах случайно –

единствената, анима.

Мина до мен, усмихна се,

дори изчака, и продължи.

И досега не разбирам защо

я оставих да си отиде.

Може би защото не вярвам,

че бих допуснал да ме обичат,

вярвам само във свободата

и в стойността на каузата,

обсебила ума на роден самотник.

Сам и свободен, отдаден изцяло

на благородни цели и каузи,

работя методично за бъдното на човека,

на планетата, и за името,

което някога ще оставя след себе си.

И нека никой не се опитва

да ме отклони или спъне –

може да ме убие, но няма да ме превие.