Последният дом на Ханеман

Статията е предоставена с любезното съдействие на списание "Класическа хомеопатия"


Алекс Иванов

Сигурно всички знаят, че е Па­риж, но аз не бях ходил. До лятото.

Освен всичко, което човек е чувал, че може да види в Париж, там се намират и 170 музея, 145 театъра и 380 кина. Класифицираните памет­ници са повече от 1800. Трудно е да избереш какво да видиш за отброе­ните минути на една седмица, голям е рискът да изпуснеш нещо важно, а накрая и случайността се намесва в избора ти. Освен милионите граж­дани на  Париж, там има още тол­кова туристи;  та, освен всички те, заедно със студентите, чужденци­те, емигрантите, търсещи работа, дипломатите от цял свят и бездом­ните край реката, има много, които вече не са между живите, но са в Па­риж завинаги. Те са в Пер Лашез, ед­но гробище-паметник, което вече е на двеста години.

Със своите 44 хектара сакралният парк Пер Лашез е най-голямата зелена площ във френската столица. За пръв път отваря врати на 21 май 1804 и оттогаВа е в редицата на най-посещаваните парижки забеле­жителности - един доста странен успех, имайки предвид лошата слава, с която се ползват гробищата по света. На това място са намерили своя покой толкова известни лично­сти от няколко епохи; хора с различ­ни религиозни и политически убежде­ния, доста често - от различни или противникови партии и армии. Репу­бликанци, монархисти, анархисти, евреи, мюсюлмани, протестанти, йезуити, католици, агностици, ате­исти; през последните години има и мнозина от Далечния изток.

Това те кара да се присъединиш към потока съвременни пилигрими, разхождащи се по сенчестите алеи. За да си ориентиран и да избереш какво от всичко да видиш е задължи­телно да се снабдиш с диплянката с плана на мястото и местоположе­нието на по-известните гробници. Може да следваш групите хора - скупчват се все около по-нашумелите имена, но така рискуваш да не ти стигне деня и да не видиш всичко, което си отбелязал за гледане в списъка си.

Пред паметника на Ханеман няма тълпи, нито фотографиращи се влюбени двойки, няма железни огра­ди, ограничаващи достъпа. Наоколо цари разнообразие - гробници, скул­птурни фигури, алегории, параклиси, витражи - истински произведения на изкуството... Неговият памет­ник е патиниран от времето бронзов бюст върху богато разработен постамент от розов гранит. Ако се вярва на надписа, издигнат е там през 1900 година, шестдесет и пет години след пристигането на Хане­ман в Париж.

То става в началото на юли 1835 година. Отначало семейството се настанява в къща близо до Люксем­бургските градини, след това се премества в голям и хубав дом на Рю дьо Милан 1.

„Дойдох В Париж да си отдъхна и да реша какво ще правя отсега на­татък" споделя Ханеман. Парижко­то Хомеопатично общество го кани на почетно посещение и Ханеман пи­ше обръщение до тях, в което пре­поръчва изучаването на немски, „за да могат по-добре да вникнат в принципите на нашата наука и да могат да проследят до техните из­бори експериментите за терапев­тичното приложение на лекарства­та". Обявява, че два часа от опреде­лен ден всяка седмица ще отговаря на всички въпроси, които могат да възникнат относно хомеопатията.

С помощта на съпругата си, коя­то познавала тогавашния здравен министър Гизо, Самуел Ханеман полу­чава разрешително за лекарска прак­тика.

Галското Хомеопатично друже ство го приветства с голям прием, на който Ханеман произнася спе­циално обръщение.

Животът на   Рю дьо Милан 1    по­тича в руслото на познатото - без видими пречки от възрастта си, той запазва своята умствена и фи­зическа активност, чакалнята пред кабинета му е винаги пълна и на все­ки новодошъл му се налага да чака дълго, понякога с часове, докато бъ­де приет. Освен това Ханеман сам посещавал онези от пациентите си, за които преценявал, че е нужно. Огромно е количеството излекувани и благодарни хора от онова време. Консултациите му се превръщат в космополитни срещи, където той разисква и обяснява превъзходство­то на хомеопатията на испански, италиански, английски и немски, по­някога и на френски.

Животът тече спокоен и в съ­щото време весел и щастлив за Ха­неман. В най-широк кръг са отпраз­нувани шестдесетгодишнината на докторската му титла, осемдесет и петият му рожден ден, осемдесет и шестия...

„Животът му в Париж беше един дълъг празник" споделят негови съ­временници.

Ханеман си отива от този свят в пет часа сутринта на 2 юли 1843 година, неделя. Запазва умствените си способности непокътнати до по­следния момент, остава в ясно съ­знание и с пълно спокойствие посре­ща шестседмичното си боледуване и края. Работи по своите студии до последно, а малко преди края продик­тува изречението, което сега стои на малка табелка под бюста му:

(Париж-Пловдив, септември 2004 г.)