Възкресението на Мелани Ханеман

Мелани Дж. Граймс /САЩ/ Американски хомеопат, 1997

Ханеман я наричал „моята най-блестяща ученичка” и „най-добрия европейски хомеопат”, но приносът на Мелани д'Ервили Гойе Ханеман за хомеопатията и нейното отношение към Ханеман и досега не са оценени.

Стремежите и намеренията на Мелани Ханеман се тълкуват невярно през цялото време. Тя не получава дължимото признание дори след смъртта си, а на гроба й го няма нейното име. Колко силно са пренебрегнали жената, отдала своя живот, младост и положение в обществото за развитието на нашата наука и разпространението на учението на Майстора!

Мелани е говорила, че срещайки Ханеман за първи път, тя е „открила в него моралното съвършенство и голям интелект”. По-късно тя написала  в мемоарите си своите размисли за брака : ” Плашеше ме не перспективата да се грижа за старец, а възможността да го изгубя твърде скоро и че моята скръб ще бъде толкова силна, че аз да не мога да издържа.“

И въпреки това, от самата първа среща, техните отношения били предмет на обсъждане, в нейните подбуди са се съмнявали и  нейната честност се е оспорвала. Считали Мелани за млада съблазнителка, която увлякла Ханеман в чуждата столица далеч от любящото семейство за уморителен живот в ненужен разкош.

Мнозина обвинявали Мелани в това, че се е омъжила за стареца заради парите, въпреки че в действителност тя самата била достатъчно богата и получавала доход от няколко къщи в Париж. Тогава я е описвали като егоистична и високомерна кариеристка. Хаел пише в биографията на Ханеман: „ Госпожа Ханеман се е  интересувала само от себе си и своята изгода и въбще не е мислила за интересите на своя съпруг”, въпреки че Ханеман я е обожавал и е написал на своите приятели, какво щастие изпитва в този период от живота си. През 1836 г. той е написал  на Херинг:

„ Моята втора несравнима жена, Мелани д'Ервили Гойе, е образец на научни и творчески постижения и старание, надарена е с благородно сърце и ясен ум, обича ме безкрайно и аз се чувствам в земен рай.  "

( Хаел, 2: 352 )

Но въпреки чувствата на Ханеман, по-голямата част от хомеопатичното общество, започнала да се отнася към нея отрицателно, когато по молба на съпруга й, тя отложила след неговата смърт публикуването на шестото издание на „Органона”. Макар че тя само отдавала дължимото уважение на молбата на Ханеман, мнозина са считали, че отлагането  е свързано с „очакване на предложения за по-висока цена”, и че „ ценността на първото издание с поправките  от самия Майстор ще се увеличи” ( Хаел, 1:351)

При все това, ако не беше Мелани, хомеопатията може би никога нямаше да завоюва световен авторитет и такова признание, с каквото се ползва сега. Ханеман е живял тихо в отдалечено  европейско херцогство и с неговата работа са били запознати малък кръг немски лекари. Какво щеше да стане с хомеопатията днес, ако Ханеман и Мелани не бяха живели в Париж, ако не бяха лекували  хора като Ротшилд и Паганини  и ако техният дом не беше станал болница и Мека за всички страдащи и  желаещи да се учат от целия свят? Нали Ханеман е успял да подготви 6-то издание  на „Органона”  и да създаде LM разрежданията само благодарение на поддръжката и поощрението на Мелани в последните години на своя живот. Щеше ли да му стигне вдъхновението,  ако не беше тя?  Ние знаем точно,  благодарение на неговите собствени бележки, че тези дни са били най-щастливите в живота на Ханеман.

В онези времена, жена с такъв независим характер, каквато е била госпожа Ханеман, не е била ценена по достойнство. Независимо от традицията, тя е  решила да прави кариера, вместо да се омъжва. След това, забогатявайки самостоятелно и не изпитваща нужда от финансова помощ от мъж, тя се омъжва за чужденец, който е много по-възрастен от нея. Тя се е занимавала с медицина. Дори днес, нейният образ изглежда необичайно, а за 19-ти век е бил твърде радикален.

Как тя е станала „избраната ученичка” на основателя на хомеопатията? Какво е направило Мелани толкова независима и необичайна?

Ранни години

Мелани  е растяла по време на Реставрацията, тя се е намирала в центъра на творческите, политически и научни кръгове на Париж. На 15 години е била изпратена да живее при нейния учител по рисуване, Гийом Гийон- Летиер. Той е бил третия син на Барон, учил е с Дешамп и е дружал с известния склуптор Давид. Две картини на Летиер  днес са изложени в Лувъра. Негов покровител бил Люсиен Бонапарт, брат на императора. Летиер е  бил професор в Екол де Боз Ар ( Училище за изящни изкуства ) и кавалер на Ордена на почетния легион. Мелани е рисувала главно реалистични портрети с маслени бои, които е било доста характерно за художниците в онези времена. Въпреки че много са се съмнявали в нейните художествени дарби, Рима, Рима  Хандли пише:” Тя не е била пълна дилетантка, както е смятал Хаел”. Някои от картините на Мелани са били изложени в Лувъра от 1822г. до 1824г.. На една от изложбите Мелани получила златен медал от Карл X – и за своя картина. Днес ние познаваме само две нейни картини. Една от тях е литография на гръцкия герой Леонид, тя е била публикувана през 1825г. заедно със стихотворение на Мелани, посветено на независимостта на Гърция.

Другата картина – портрет на Ханеман, Мелани е нарисувала през 1835г., три месеца след тяхната сватба.

Както много други във Франция през тези години, Мелани е участвала в политическия живот. Нейният брат Шарл отишъл в Америка заедно с маркиз дьо  Лафайет. Тя го наричала „ апостол на свободата” ( Хандли, 36, заб.19). Тогава започнала нейната дружба с  Луи-Джером Гойе. Когато якобинците взели властта в Националното събрание, той е бил министър на правосъдието. След падането на Робеспиер, той е избягнал гилотината и е взел участие в Третата директория. С времето той станал  президент на Директорията и по този начин – президент на Републиката. Мелани го е наричала „ последния президент на Републиката”. Когато през 1799 г. Бонапарт свалил последното правителство на Директорията, Гойе бил изпратен в Холандия. Върнал  се е  в Париж през 1810 г. и умира през 1830г.. Мелани го погребала в нейния семеен парцел в Монмартър. Като негова вдъхновителка, той й оставил  всички пари и своето име, написвайки:

„Бих бил много горд, ако мога да я осиновя, но тъй като вече съм щастлив баща, това е неприемливо. Бих й предложил моята ръка, ако нейното увлечение  към изкуството, нейната единствена страст, която я е завладяла така щастливо, би й позволила да приеме моето предложение. (Хандли, 45)

Това, че й е дал своето име, е било голямо признание. Мелани е използвала името Гойе до омъжването й за Ханеман, но не е приела никакви пари.

Абат Грегоар, още един влиятелен човек, също е бил приятел на Мелани през това време. Той е бил член на Съвета на петстотинте (долната палата на парламента)  в последните дни на Републиката.

Нейният истински учител е бил Жан Франсоа – Гийом Станислав Андрие, професор в Екол политехник ( Политехническо училище) и Френския колеж. Неговото последно стихотворение „ Химн на света Мелани”, посветено на Мелани, започва с думите:

О, света Мелани!

Бог да те благослови!

Твоите чудеса носят радост:

Ти облегчаваш страданията

И връщаш надеждата

Наистина Бог е до тебе!

(Хандли, 42)

Неопюмен Лемерси, любимият  драматург на Наполеон, е бил друг приятел на Мелани.

Първите наставници на Мелани преди Ханеман са били Летиер и Гойе. Летиер умира през 1832г. Тъй като неговите деца са починали преди това, на Мелани се наложило сама да го погребе. Тя и това е направила, отново на своя парцел в Монмартър. Мелани станала настойник на внуците на Летиер, Еа  и Шарл, вземайки ги при себе си след неговата смърт. После Шарл й станал  верен компаньон, също и аптекар по време на нейната практика като хомеопат.

Гробът на Гойе в семейната гробница на Мелани не е обозначен. В предишни исторически съобщения се е предполагало, че Гойе и Летиер са били нейни съпрузи. Подобни недоразумения са типични за тази необикновена жена и нейните необикновени приятели.

След смъртта на Гойе и Летиер, здравето на Мелани се е разклатило и тя повече не е могла да рисува. После й попаднал неотдавна преведения на френски „Органон” и тя заминала за Германия в търсене на Ханеман и на лечение за нея. Три дена след първата им среща, Ханеман й направил  предложение, а три месеца по-късно те сключили  брак.

Брак

През този период Хенамн е живял с двете си дъщери в отдалеченото херцогство Анхалт – Кетен. Заради обвиненията на аптекарите, Ханеман е бил лишен от лиценз и възможността да практикува медицина. Херцог Кетен, събрат – масон и пациент, предоставил на Ханеман убежище в своето херцогство, където немските закони били безсилни. Четири години преди това жената на Ханеман, с която той живее 48 години, умира и неговите две млади дъщери се грижат за домакинството.

Законът и отдалечеността ограничавали живота на Ханеман в Кетен.

От самото начало мотивите, подтикнали Мелани да се омъжи за Ханеман, предизвиквали у някои подозрения. Ханеман е 40 години по-възрастен от Мелани. Тя е била чужденка и външен човек. Много от старите ученици на Ханеман били ядосани.

Тъй като самата Мелани е била богата, тя е организирала всичко така, че към времето на тяхната сватба всички пари на Ханеман са били дадени на семейството му; самата тя не е приела от него нищо, освен обикновена златна халка. Но клеветниците не се отказвали, затова адвокатът на Ханеман е публикувал писмо, в което обяснява тяхното финансово състояние:

„ Възрастен човек, побелял от непрестанен труд, гонен и опечален, но високо ценен от близките приятели, благодарение на Мелани д'Ервили скоро се е почувствал дълбоко удовлетворен от живота, за което той не можеше да си помисли преди това. Така е възникнало силното  желание да прекара последните дни от своя бурен живот в мир, радост и сърдечен съюз с тази, която е причина за такова голямо щастие. Тридесет и пет годишната му съпруга произхожда от уважавано и богато семейство и притежава собствено, необременено с нищо имущество. Тя е талантлива и е изучавала изкуства и науки. Става художничка и поетеса. Тази жена се е посветила на рисуването и научните търсения и е решила никога да не се омъжва. Но нейното благородство е толкова голямо, че тя е решила да жертва своята любима родина и семейни връзки, пренебрегвайки връзките с хора на изкуството от Франция и Италия заради желания старец, за да украси и освети залеза на неговия бурен живот, което той заслужава. Освен обикновена  златна годежна халка, госпожа Ханеман не е получила никакво имущество или имоти и никакви пари от своя мъж. Позор на клеветниците, стремящи се да нарушат мира на тази двойка!

[Isensee, Justizantmann Köthen, March 11, 1835 (1835, Allgem. Anz. der Deutschen #79, цит. у Хаел, 2:329)]

Мелани е написала  в своя дневник:

„ За да помогна на неговото семейство, оказвайки му уважение и за да покажа, че не ме движи егоизма, аз го помолих да даде неговото имущество на децата си и всичко беше оформено законно и стана известно на цяла Германия. За първи път в живота си Ханеман беше щастлив. Аз се грижех за него като за новородено. Аз бях негова прислужница, бръснар и секретарка. Аз толкова го обичах и му се възхищавах, че можех да му прислужвам на колене. Никога досега нежността не е пораждала в отговор толкова нежност и никога бракът не е бил толкова здрав. Щастието беше безоблачно и толкова дългоочаквано, ние двамата го намерихме в моралната безупречност на нашия брак. Това продължи до неговата смърт и независмо от разликата във възрастта, не се промени – още едно доказателство, че еднаквите убеждения заличават разликата във възрастта.“ (Хаел, 2:323)

Безспорно Ханеман е бил щастлив. В писмо до Бьонингхаузен от 22 май 1835г.

Ханеман пише: „Ти даже не можеш да си представиш моя райски живот с моята съпруга, която е по-съвършенна от всеки смъртен. Тя току що завърши моя портрет с маслени бои и то само  за 9 дена….. Тя не беше се докосвала до четката 3 години, а сега може отново да рисува, без да има оплаквания. Дотолкова съм подобрил здравето на моята жена – ангел! ( Хаел 2:335)

Въпреки че мнозина твърдели, че Ханеман е заминал за Париж против своята воля, неговите намерения били съвършено ясни: „ Не мога да кажа, кога ще се върна, ако въобще се върна. (Allg. Hom. Ztg. 1864 v. 69, 100).

Живот в Париж

Самуел и Мелани заминали за Париж през 1835г.. Благодарение на своите  политически връзки, Мелани е издействала за Ханеман разрешение да практикува законно във Франция. Тя практикувала заедно с него и е станала първата жена – хомеопат в Европа. До каква степен всичко това е контрастирало на  уединения живот на Ханеман в Германия! Тяхната парижка практика е привлякла пациенти от целия свят. Мелани открила безплатна поликлиника за бедни и сама ги лекувала вечер.

„ Ханеман ме привлече към своята работа. Когато болните идваха за съвет, аз бях преводачка и секретарка, защото той записваше всичко – тъй като неговото учение беше основано на симптомите на болния и без бележки беше невъзможно да се лекува. Той ме накара да изуча неговата „Чиста материя медика“, сух и труден труд, но благодарение на моята невероятно добра памет, аз научих всичко толкова добре, запечатвайки информацията в моето съзнание. Когато пациентът описваше своите симптоми, аз веднага посочвах на немския доктор лекарствата, които имат тези симптоми в картината си. По този начин аз силно го облегчавах в търсенето на лекарството – колкото и да е способен хомеопата, той е принуден да търси., ако иска да излекува болния. Въпреки че Ханеман е написал „Материя медика“, той не помнеше толкова толкова добре всички детайли, както аз ги помня. Когато му посочвах няколко лекарства, на него му оставаше само да избере подходящото и неговата работа дотолкова се облегчаваше, че той можеше да приема повече пациенти и да не се уморява при това. На него му доставяше радост да разкрива пред мене тайните на науката за лекуване. Разбира се, с такъв учител беше много леко да се учи. Той напълно ми довери лечението на бедните, които идваха в 16.00 ч. и често техният брой надхвърляше сто. Понякога Ханеман присъстваше на тези прегледи и с удоволствие наблюдаваше как помагам на бедните хора. Имах успех. Всичко, което вършех през тези дни, за мене беше работа. Това положение на нещата ме устройваше. Когато той ми каза: “ Аз самият не мога да го направя по-добре и искам целият свят да разбере какъв забележителен хомеопат си!“, аз му отговорих:

Нашите съдби са здраво свързани

Дишам за твоето щастие

Намерило се е място за мене в твоето благородно сърце

И нищо повече не ми е нужно на този свят

( тези думи са били гравирани на верижката на часовника му ) (Allg. Anzieger der Deutchen, Хаел, 2:40).

През деня те практикували заедно, а когато имало домашни визити, Мелани пътувала сама, както пише за това във вестник " Allg. Anzieger der Deutchen ":

„ Аз на няколко пъти съм го викал  у дома, но винаги идваше неговата съпруга. Само на няколко щастливци е провървяло лично да се видят с него, тъй като неговата скъпа съпруга полага всички усилия, за да избегне всичко, което може да го разтревожи (даже може би малко се престарава) или прекомерно изтощи неговите сили…. Все повече пациенти се стичат към неговия дом, но повечето медицински съвети излизат от устата на неговата високообразована и много знаеща жена (Хаел, 1:240).

Въпреки това, мнозина продължавали  да  нападат нейните намерения, нейната честност и финансовите дела на семейството. Ханеман продължил да практикува в Париж и срещу нея се надигнала вълна от упреци, че тя заставя стареца да работи. Смятали, че Мелани твърде много потиска  Ханеман. Смятали че Ханеман е стар, уморен и заслужава спокойна старост. През 1864г. внукът на Ханеман съобщава, че Ханеман е оставил историите на заболяванията на бившите си пациенти в Германия и затова не е смятал да практикува повече. При пристигането си в Париж самият Ханеман заявявил: „ Аз дойдах във Франция за да разпространявам хомеопатията и съм щастлив да бъда с Вас.“ ("Alg. Hom. Ztg", 1836).

Д-р Пеше написал  във вестника за своето посещение при Ханеман в Париж:

„ Прославеният стар човек се наслаждава на щастие, което рядко се пада на учения…. Верен ангел – хранител се грижи за него ден и нощ….. Тя е дясната ръка на Ханеман (Хаел, 2:347).“

Работата на Ханеман получила  признание и е той е бил избран за постоянен президент на Галското общество. През 1836г. той пише на Бьонингхаузен:

“Тук ценят лекаря и знаят как да го възнаградят. Не бих се върнал в Германия дори да бях с 50 или 60 години по-млад.“ (Хаел, 2:351).

До самия край Ханеман запазил яснотата на мисълта си и прекарал  най-продуктивните си години в Париж.

„Сега аз се чувствам по-добре и по-щастлив ,за първи път от дълги години и се наслаждавам на живота.“

Смъртта на Ханеман

Скоро след своя 88 – ми рожден ден, Ханеман се е разболял от своята „ обичайна пролетна болест, катар на бронхите“ (Хаел, 1:242). И веднага казал, че неговата жизнена сила е към края си. Той умира в 5 часа сутринта на 2 юли 1943г. в своя парижки дом.

В своето завещание Ханеман написал: „ Моите останки завещавам на моята скъпа любима съпруга, тя сама ще определи мястото на моя гроб и ще се погрижи за погребението, никой не трябва да оказва натиск върху нея.“ Мелани получила разрешение от полицията да остави тялото у дома, на  3 юли то било балсамирано по нов патентован способ. Мелани написала в своя дневник: „Дълбочината на моето отчаяние може да се сравни само с безкрайността на моята преданост. Върху мене се стовари огромно нещастие, никога не съм изпитвала толкова дълбока мъка. В мое присъствие балсамираха Ханеман и 11 дни  аз лежах в неговото легло заедно с неговото безжизнено тяло, мечтаейки да бъда погребана заедно с него. Нежността ми към Ханеман беше израз на чиста любов в нейното най-висше проявление. Такава любов е рядка, за да я изпиташ трябва да си дълбоко добродетелен; и най-великата физическа любов не може да породи подобна преданост.“ (Хаел, 2:325)

Но след смъртта на Ханеман неразбирателството между Мелани и хомеопатичното общество нарастнало. На 11  юли 1843г. погребали Ханеман в гробището Монмартър. Неголяма процесия го съпроводила по парижките улици към гробището. Погребали го в семейната гробница на Мелани. Там вече били погребани Гойе и нейния приемен баща Летиер. Отсъствието на публично обявяване на погребението на Ханеман станало болен въпрос за хомеопатичното общество и мнозина са се настроили срещу скърбящата вдовица. Струвало им се, че Ханеман е бил лишен от заслужени почести и признание.

През  1840г., основаната от Херинг хомеопатична акдемия в Алънтаун, Филаделфия изпратила на Мелани диплома, за която Ханеман помолил преживе. Благодарение на тази диплома, Мелани станала първата жена, на която американска медицинска школа дава лиценз  за медицинска практика. В последствие са се съмнявали в правомерността на американската диплома, тъй като академията отлагала  изпращането на дипломата чак до нейното закриване поради финансови проблеми. Въпреки това, за онези времена за една жена били невероятно постижение да получи признание като лекар. Чак едно поколение по-късно, през 1862г., французойка получава медицинска степен.

След смъртта на Ханеман, Мелани продължила  хомеопатичната практика. И след по-малко от година нейните способности като лекар били поставени под съмнение. Редакторът на "Alleg. Hom. Ztg." считал, че жените не трябва да се занимават с медицина. Той попитал: „ Трябва ли така  да оскверняваме хомеопатията, на която Ханеман посвети по-голямата част от живота си?“ През 1846г. срещу Мелани е заведено дело за „ практикуване на медицина и използване на титлата „лекар“ без диплома или сертификат, признати във Франция, и  …. за продажба на медицински препарати и средства без разрешение на властите“ " (Хаел, 1:347) Делото се е влошило още повече от многото показания на пациенти. Мелани е била глобена и й е било забранено да практикува, но тя не се е подчинила.

Много известни хомеопати от онова време, вкл. Бьонингхаузен и Яр не са били дипломирани лекари. Бьонингхаузен е бил ботаник, а Яр  е бил свещеник. Отсъствието при тях на документи, даващи им право да практикуват медицина, никога не се е обсъждало. Но законите, достатъчно гъвкави за Бьонингхаузен, Яр и други, все още били твърде непреклонни за да позволят на жена да се занимава с медицина, дори „избраната ученичка“ на създателя на хомеопатията. За жена от 19 – ти век Мелани е отишла твърде далече. Френските хомеопати също не изпитвали към нея никакво уважение. Всъщност, Асоциацията на френските лекари-хомеопати не считали Мелани за свой колега  и не са я канили на събранията.Когато станало известно, че г-жа Ханеман планира да участва в  хомеопатичния конгрес в Брюксел през 1856г., Централната хомеопатична комисия в Париж съставила и публикувала правила в своя вестник. В тях, посочвайки името й, постановява, че за да членува в тяхното общество, Мелани трябва да има диплома от признат университет.

Граф Едмънд де ла Померайд, член на Галското хомеопатично общество,написал  в нейна защита:

„Отговаряйки на оскърбителната статия, написана по адрес на жената с най-безукорна репутация, аз само отдавам дължимото уважение на паметта на този, на когото сме задължени за  всичко – за нашата професия и нашите знания. Нали  благодарение на безпримерната преданост на тази необикновена жена Създателя на хомеопатията не стана известен извън пределите на Париж? Нима  тя не го предпази от преследването, на което са подложени всички учени умове от нашата собствена страна? Нима тя не му обезпечи живот, пълен с удобства, мир и уважение, благодарение на което той можа да завърши своята велика просветителска работа и сега човечеството може да се наслаждава на нея? Нали Ханеман, умирайки е казал:“Аз дълго търсих човека и го намерих в лицето на моята съпруга“ (Хаел, 2:452).

Госпожа Ханеман с възмущение отговарила на комисията:

„ Какво да правя аз в медицински университет?  Аз съм един от учениците на Ханеман, когото той учеше с такова старание и затова аз толкова добре разбирам неговото учение. Той постоянно хвалеше и ценеше моите работи и показвайки ги на своите последователи, казваше: „ Аз търсих човека 50 години и го намерих едва  сега в лицето на моята съпруга.“

По-нататък тя възразява на непризнаването на нейното образование:

„ Ако неговата съпруга беше толкова неспособна да практикува медицина, щеше ли Ханеман да я запознава със своето ревниво пазено учение? … Разбира се,че той нямаше да й довери да се разпорежда с неговото медицинско наследство, на което той заслужено придаваше такова значение. И сега Вие оскърбявате него, този велик човек, Вашия наставник, без когото Вашето общество не би съществувало. Докато обвинявате него и се опитвате да дискредитирате моята диплома, вие си противоречите сами.  Защото докато изучавате дипломите на Вашето събрание с полицейска педантичност, видимо съвсем сте забравили, че знаещия и известен лекар, когото Вие може би ще изберете за председател на конгреса ( Бьонингхаузен ), лекува на основание на подобен документ, получен по същия начин.“ (Хаел, 2:453).

Мелани е положила огромни усилия  за да може Ханеман, после  Бьонингхаузен и други да практикуват законно хомеопатия, въпреки че на самата нея й е било отказано при сходни обстоятелства. Тя прави първите крачки в борбата за права на жените.

През 1857г. Мелани уговаря брака между нейната приемна дъщеря София и Карл фон Бьонингхаузен, който се е преместил в Париж. Такива договорени бракове са били обичайни за онова време. Благодарение на политическото влияние на Мелани, на зет й, лекар по професия, било разрешено да практикува във Франция.  Благодарение на лиценза на Карл, Мелани е можела свободно да практикува и по този начин получила отдих срещу нападките за липса на законово основание за практикуване. През 1872г., няколко години преди нейната смърт, Мелани получила разрешение от изпълнителния кабинет за обществени предписания на Версай да практикува медицина в окръг ( графство ) Сена. Мелани практикувала до 1867г., като към 1869г. почти престанала да приема болни, още преди практиката й да бъде официално призната. Наложило й се да продаде дома си и няколко свои картини, тъй френско – пруската война я е лишила от състояние.

6-то издание на „Органона”

В последната година и половина от своя живот Ханеман е работил върху 6-то издание на „Органона”. Едва в Париж той започнал да използва LM потенции и писал на Бьонингхаузен за своя нов метод на потенциране на лекарствата. Той умира преди публикуването на своя труд и оставил на Мелани специални разпореждания за това. Той я е помолил да почака, докато не настъпи нужния момент и лично да следи за публикуването. Много хомеопати са се интересували от „новия и подобрен метод на потенциране на лекарствените средства”, за който Ханеман е написал на Бьонингхаузен и карали Мелани да побърза с публикуването на 6-то издание. (Allg. Hom. Z., 1856, 53:457)

Мелани настоявала лично да препише  текста, както искал Ханеман, защото : „никой не познавал новите термини, описващи процеса на потенциране”. Заради тази задръжка нарастнала злобата на хомеопатичното общество към нея. Мнозина смятали, че я движат алчността и егоизма, че поради лични финансови интереси, тя не позволявала на никого да се запознае с работата. Някои смятали, че тя задържа измененията в „Органона” за да увеличи неговата ценност и по този начин, да получи за него повече пари. Изглеждало така, сякаш тя задържа важна информация, необходима за растежа и развитието на хомеопатичното общество. Един от тези, който мислил така, бил Хаел. През 1922г. той написал:

„ Дори напълно да вземем под внимание крайно враждебното отношение на Ханеман към повечето немски хомеопати / Тринкс, Гриселих и др./ и произтичащото от тук сериозно недоверие, все пак забраната, наложена от г-жа Ханеман,  граничи с мания за преследване. Не мога да повярвам на твърдението, че Ханеман е отдал такива разпореждания от страх, че неговото учение безследно ще се разтвори сред старите алопатични методи. (Хаел, 1:352)

През 1877г. лондонския лекар д-р Бейс от името на Лондонската школа по хомеопатия се позовава на завистта на някои последователи на Ханеман и преследванията, организирани от тях, като причина ръкописът така и  да не бъде публикуван.

„Мелани твърди,че нейният съпруг на  няколко пъти е искал от нея да се закълне тържествено, че всички копия на неговите работи ще бъдат направени под неин контрол, „ за да не може някой злонамерено и с измама да внесе поправки в текста” А за да публикува работите, тя трябва да изчака, докато  намалее злобата на неговите съвременници. (Хаел, 1:352)

През 1877г. тя написала на д-р Бейс, уверявайки го, че „съхранява ръкописите като най-скъпо съкровище”. По-нататък тя пояснява:

„ Завистта на неговите ученици преследваше Ханеман през целия му дълъг живот. Някои от тях, например Гриселих, станаха истински лични врагове и с помощта на вестници, създадени специално за унищожаване на новата наука, го подложиха на преследване. ”(Хаел, 2:458).

„ За да ги спаси от унищожение…той ме задължи лично да следя за изготвянето на копията на неговите ценни ръкописи… често ме молеше да се закълна тържествено. Аз ще спазя тази клетва и лично ще контролирам изготвянето на копията на неговите работи, за да не бъдат направени неверни или грешни поправки в текста. Той ме помоли да почакам с публикуването, докато не се успокои злобата на неговите съвременници. Аз чаках, както той ми заповяда. После започнах това велико дело, но през 1871г.  внезапно избухна война и унищожи моето имущество, лишавайки ме от доходи. (Хаел, 2:455).

Тя помолила да се увеличи цената, за да има „необходимото време за великото дело”, отказвайки се едновременно с това от приходите от продажби. (Хаел 2:455).

От тези редове става ясно, че нейната цел не е била изгода, както се е твърдяло, а намерение да удържи на думата си, дадена на мъжа й и да завърши работата, която тя пази. Мелани говорила за своето "най-заветно желание да публикува „Органона”, в който имало толкова съкровища за човечеството”, обещавайки да свърши цялата работа, но нейната смърт прекъснала преговорите. (Хаел, 1:352–353)

Последни години и погребение

Госпожа Мелани Ханеман починала на 27 май 1878г. на седемдесет и осем години. Причината за нейната смърт било белодробно възпаление, от което тя страдала в продължение на няколко години. Била погребана в гробището Монмартър, вляво от Ханеман. Д-р Кемпбъл се е готвил да посети Мелани, за да продължат работа върху 6-то издание на „Органона”, но пристигнал след нейната смърт. Той описал  живописно нейните последни дни и стаята, където току що починалата Мелани е работила и умира. На бюрото й седяли не само портрети на Ханеман и неговия бюст, но и неговата носна кърпа, колосана яка и шалче. А са минали 35 години от неговата смърт.

Въпреки че Ханеман е искал да бъдат погребани заедно, „ кости до кости, прах до праха”, Мелани е била погребана до Ханеман, в отделен гроб в гробището Монмартър. Нейната дъщеря се е разпоредила да бъдат изсечени на паметника й думите -  "Maman, Amour Toujours" ("На мама, с вечна любов"). Мнозина са мислили, че Мелани и Ханеман са погребани заедно, някой дори са мислили, че нейният гроб  е този на Ханеман.

Към 1896г. са се натрупали задължения пред общината в Париж за грижите за гроба на Ханеман. Френските власти не могли да намерят кой да ги плати. Ако дълговете не бъдат платени, гробът трябвало да бъде изкопан. Д-р Плат, професор в Ханемановия колеж,  по това време се е намирал в Париж. Той е помолил своите колеги във Филаделфия за помощ. След покриването на дълга, гробът на Ханеман станал  собственост на Ханемановия колеж във Филаделфия.

През 1896г. на събрание на Международния конгрес на лекарите – хомеопати в Лондон, присъстващите лекари обсъдили възможността за издигане на паметник на Ханеман на неговия гроб. Парцелът в Монмартър не е бил подходящ за тази цел и тогава било решено останките да бъдат пренесени в известното гробище Пер-Лашез, което повече приличало на парк. Подготовката отнела две години.

Откриване на гроба

На 24 май 1898г. останките на Самуел Ханеман били есхумирани и пренесени в гробището Пер-Лашез.  Френското хомеопатично общество публикувало съобщение за това събитие:

„Неговата шия била обвита с дълги женски кичури коса, завити в коприна и лен. Снели венчалната му халка за по-нататъшно изследване. На халката били гравирано : "Самуел Ханеман, Мелани д'Ервили, сключили брак  в Кетен, на 18 януари 1835 г." В неговите крака лежала стъклена бутилка с описание на балсамирането, златен медальон, изработен от Давид  д'Анже, с профила на Ханеман от едната страна и надпис от другата:

"A leur maître, les homéopathists français. Similia similibus curentur".("От френските хомеопати на техния учител".)

Освен това в неговите крака е имало бутилка с послание от Мелани.

Гробът на Ханеман не е бил запечатан. Той сам се е разпоредил да бъдат погребани с Мелани в един гроб. Мелани отново е била критикувана за това, че не е запечатала гроба, въпреки че тя само е изпълнявала последната воля на съпруга си. Тяхното желание -  да бъдат погребани заедно до това време не е изпълнено (Хаел, 1:360).

„Останките на Ханеман и неговата вдовица лежали в катафалката и били съпроводени от 10 човека до гробището Пер-Лашез. Ханеман бил положен с глава надясно, а останките на неговата съпруга положили в неговите крака.” (Хаел 1:360) На 21 юли 1901г. Международният хомеопатичен конгрес с голяма церемония открила паметника. Той представлявал бюст на Ханеман от червен шотландски гранит – копие на бюста, изваян от Давид. Стойността на паметника била 20000 франка. Никъде на новия гроб не се е споменавало за присъствието на Мелани Ханеман. Въпреки пищните церемонии и всички похарчени средства по увековечаване паметта на Ханеман, тя е била пренебрегната, няма го даже нейното име на гроба.

Една от малкото публикации в защита на Мелани е бил предговора към биографията на Ханеман, написана от Хаел в английското издание от 1922г. Джон Хенрри Кларк и Франсис Джеймс Уилър написали:

„ На нас ни се струва, че Хаел едва ли осъзнава важността на парижкия  период в разпространението на хомеопатията. Германия е направила всичко за да попречи на един от най-достойните свои синове, принуждавайки го да сменя градове и кралства, и в края на краищата го е направила отшелник, погребвайки го в малкото херцогство Анхалт Кетен. Той е бил изкаран от мрачното уединение и се е оказал в самия център на европейския живот сред просветени умове. Разрешили му да практикува без всякакви глупави ограничения, които така обичат немските страни. Той веднага се е сдобил с ученици не само от Франция, но и от цяла Европа, Англия и Америка. И всичко това благодарение на госпожа Мелани Ханеман, независимо от нейните недостатъци и странности. Дори поисканата от нея невъзможна цена за литературното наследство на Ханеман е изиграла положителна роля – всички трудове на Ханеман били запазени непокътнати, докато не се е появил единствения човек на света, който е можел правилно да се разпореди с тях – самия  д-р Ричард Хаел! Затова ние считаме, че госпожа Мелани Ханеман не стои на последно място в живота на Ханеман и хомеопатията, и че Париж, оказал му гостоприемство и дал му свобода и възможности, има всички права да пази останките му.”

Дълго време историята не обръщала внимание на заслугите на Мелани за хомеопатията. Нейното влияние върху работата на Ханеман едва се е отбелязвало. Какво щеше да се случи с хомеопатията без нейната безпримерна преданост? Кой знае, доколко нейното вдъхновение е повлияло на ръста и разпространението на хомеопатията? Щеше ли хомеопатията да получи световно признание, ако не бяха вдъхновението и годините в Париж? Ние не знаем. Но ние поне можем да оценим живота, посветен на практикуване, съхраняване, защита, опазване и развитие на това изкуство. Самият Ханеман е осигурил мястото на Мелани в историята.

Бележка в дневника на Мелани в деня на смъртта на Ханеман:

“ Два дена, преди да ме напусне, той ми каза: „ От всички мои ученици избрах тебе и ти оставям моето научно наследство, което е важно за цялото човечество. Работи, както го правихме  заедно толкова дълго време и не забравяй моята цел. Ти познаваш хомеопатията и  ти, точно както и аз, знаеш как да лекуваш.” На това аз отговорих:” Но аз съм само една жена, моите сили са към края си, косите ми побеляха от напрегнатата работа. Нима не заслужавам малко почивка?” „Отдих! – каза Ханеман и се повдигна в леглото. Нима аз почивах? Напред, през цялото време напред, срещу течението! Бори се с мълвата, лекувай винаги и навсякъде и постигайки трайно излекуване, ти ще ги накараш да оценят твоите способности. Събери верни ученици, научи ги на това, което съм казал само на тебе. Разпространявай моята наука и когато дойде твоя час да напуснеш тази земя, ела при мене, аз ще те чакам. Нека  да те погребат в моя гроб и да напишат на него:

Heic nostro cineri cinis ossibus osa sepulrco, Miscentur vivos ut sociavit amor. (Любовта ни свърза и в живота, и в гроба. Прах до праха, кост до кост.)”

Аз му обещах да изпълня всичко, за което ме помоли. После той добави: „ Бог да те възнагради!”. Пет минути преди да почине, ми каза нежно: „ Ти ще бъдеш моя във вечността!”. Това бяха последните му думи.” (Хаел, 2:325)

БИБЛИОГРАФИЯ

Hael Richard, Samuel Hahnemann. His Life and Work. Jain Pub., 1992 Handley Rima. Homeopathic Love Story. North Atlantic Books, 1990

превод от руски  :  д-р Калин Атанасов

източник :  http://www.homeoint.org/kotok/homeopathy/biography/melani1.htm