« обратно към: История
Мелани Ханеман
Сидни Хънт (Великобритания)
В този труд аз съм се опитала да отдам дължимото на паметта и репутацията на съпругата на Самуел Ханеман, описвайки накратко тяхната среща и брак в Саксония, техния живот и съвместна работа в Париж, а също и живота на Мелани Ханеман след смъртта на съпруга й, нейната старост в бедност и забрава. И досега Мелани не винаги се представя обективно на читателите. Изхождайки от информацията, която успях да събера, считам че е необходимо да възстановя справедливостта.
- Скъпи мой! Колкото по-скоро се ожените, толкова по-добре!
Бракът е най-доброто лекарство за душата и тялото.
- Но Вие самия сте вдовец?
- Това не означава, че ще остана винаги такъв.
(разговор между Самуел Ханеман и с М. Л. Окер 22 май 1833 г.)
Възрастният лекар е преживял тежък удар, когато през 1822г. след десет активни и продуктивни години в Лайпциг, е трябвало да напусне шумната и оживена столица на неговата родина и да се пресели със семейството си в Кетен, безжизнено и унило градче в провинцията. Но положението му е било отчайващо и той е бил доволен, че е попаднал под покровителството на херцог Фердинанд фон Анхалт – Кетен, бивш пациент и събрат – масон. В писмата и беседите, които са се запазили, той не се и опитва да скрие унинието си от пребиваването в това жалко и скучно градче.
„ Това е затънтено място и за първите пет години не ме потърсиха дори двама достойни хора.“ Неговото изгнание от Лайпциг се е обяснявало с неумолимата вражда от страна на аптекарите, които смятали,че монополът им в продажбата на лекарства е под заплаха. Освен това, тях ги поддържали лекарите от старата школа, които завиждали на неговата растяща популярност и нововъведенията му. От друга страна, справедливостта изисква да се отбележи, че „ някои трудове на най-известните лекари в Германия се отличават с обективна аргументация и липса на пристрастия и предубеждения.“
В писмо до своя приятел, д-р Штапф, от 1829г. , Ханеман пише:
„ Не мога да замина никъде. Ако ми е писано да живея поне още една година, аз трябва да следвам с абсолютна точност моя начин на живот и не смея да се отклоня и на една крачка от него. Затова е невъзможно да пътувам, дори и да става дума за посещение на моите семейни деца.“
Той е ходил на гости само при херцога. Разхождал се е в своята градина, която е била дълга 20 крачки. На гостуващ му френски лекар, удивен от размерите на тази градина, Ханеман е отговорил с тъга, но и с мъжество: „ Прав сте. Моята градина е малка, но вижте колко е висока.“ Според негови съвременници, голяма утеха за Ханеман са били предаността и поддръжката на неговата жена и деца. Това се опитва да опровергае семейният приятел фон Бруно, който е живял при Ханеман.
То е смятал, че Хенриет е откъснала съпруга си от обществото в Лайпциг и го е настройвала срещу неговите колеги – лекари и ученици. Неговите дъщери никога не са участвали в светски развлечения, а сина му въобще не се споменава. Фон Бруно е описвал неговата съпруга като истинска Ксантипа, измъчвала Сократ със своето мърморене. Отчитайки обаче страданията, изпитанията и трудностите, които е преживяла за 48 години семеен живот с трудния по характер революционер в медицината, тази оценка е твърде сурова.
Възможно е, положението на съпруга да не й е оставяло възможност за избор и да й се налагало да бъде властна стопанка, но това заслужава по-скоро похвала, отколкото осъждане. Каквото и да е било, логично е да се предположи, че ако Ханеман беше продължил да води затворнически живот в Кетен, отхвърлен от колегите, скаран с много последователи и поклонници, напълно зависим от патрона си, неговият по-нататъшен принос за хомеопатията би бил минимален.
Положението е станало още по-тежко през 1831г., когато умира неговия патрон – херцог Фердинанд. Неговият наследник, херцог Хенрих не е симпатизирал на Ханеман и е дал указания да не се издават някои негови трудове в Кетен. Казват, че най-тъмният час предшества утрото. Това не е поетична хипербола по отношение на осемдесет годишния Ханеман, чийто звезден час в кариерата е настъпил на 9 октомври 1834г..
Предната вечер от пощенската карета слиза млад французин и е заповядал да отнесат два тежки сандъка в стаята му в местния хотел. Господарският тон и аристократичните маниери на младия французин произвели голямо впечатление в хотела, и новината за него се разнесла сред местните жители. Но какво е били всеобщото изумление, когато на следващата сутрин местният бръснар отишъл да обръсне французина и вратата му е отворила млада жена, която е стягала своя корсет. Без никакви признаци на смущение, тя е обяснила на бръснаря каква фризура да й направи.
После тя се е отправила към дома на Ханеман, привличайки вниманието на всички със своите елегантни дрехи. Вратата й отворила Луиза, която се е грижила за домакинството след смъртта на майка й през март 1830г.. Гостенката явно е помислила дъщеря му за прислужница, минала е покрай в нея и е влязла в кабинета на Ханеман, където той е дремел и го е събудила. Само можем да гадаем, какво е последвало след това. Затова пък се знае точно , че три месеца по-късно, през януари 1835г., тази странна двойка е сключила брак.
Така изглежда накратко историята, разказана от Хампърт . Но има и други версии. Например, д-р Рутвен Митчъл (след Хаел) твърди, че дамата е пристигнала в дома на Ханеман, облечена в мъжки костюм, за да получи медицински съвет. Уж е нямало къде да отседне и затова е останала да нощува в дома му. Нейните мотиви? „ Няма съмнение, че е била ръководена от желанието да се омъжи за него. Тя се е съблазнявала от неговата кариера и процъфтяваща практика. Тя е гледала на него като на плод, който си е струвало да бъде откъснат и го е направила, без да губи време.“
Тази дама била Мелани д'Ервили Гойе, приемна дъщеря на Луи-Джером Гойе, министър на правосъдието и президент на Директорията на Френската република. Тя е била парижанка, следователно не е говорела никога за възрастта си ( по това време била на 34г.) и болестите си.
Четири месеца след сватбата Ханеман в писмо до своя приятел Бьонингхаузен е определил заболяването й като нервен тик (т.е. невралгия) в десния хипогастриум и е добавил, че след като три години не се е докосвала до четката, сега тя е била в състояние да рисува без да има някакви оплаквания. Действително тя е нарисувала с маслени бои неговия портрет. Както много други страдащи, Мелани е прибягнала до помощта на хомеопатията след пълния неуспех на ортодоксалната медицина.
Луиза – добрата душа, предана на баща си, е наблюдавала с растяща тревога развиващия се роман,за което пише в жално писмо от 10 ноември 1834г.. Ще цитираме тук първия абзац. Тя е написала:
„ Силно любимо мой татко! Послушайте ме ! Сърцето ми се разкъсва, когато си спомня за моята благословена майка с нейния несравним характер. Почти 48 години тя ти е била неизменно вярна; при най-трудни условия тя е отгледала десет деца. Заедно с тебе под натиска на ужасни преследвания тя е обиколила почти цялата страна, изпитвайки нужда и лишения. Тя винаги охотно е делила с тебе последните пари от своето състояние, за да предпази тебе и децата от нужди и грижи. Ние трябва винаги да й бъдем благодарни. Вечна признателност за нея!“
Нейните молби и протести не са били чути. В допълнение към нейните страдания и самота, тя е била безсрамно изоставена от съпруга си, д-р Мосдорф – протеже на нейния баща. Тя не е имала роднини в Кетен. Нейният брат и сестри са узнали за брака на баща си чисто случайно и много по-късно.
Още преди сватбата, поведението и действията на Мелани са дали на местните жители храна за много злобни и смехотворни клюки, като например,че тя е на 18 години. Скоро тя е напуснала хотела и е отседнала при приятели на Ханеман. Тя е обличала дрехи за езда, а понякога се е разхождала с пистолети по пътищата в гората; Възрастен учител по фехтовка се е занимавал с нея и тя е тренирала до пълно изтощение. Дори са я виждали как плува в местната река. Каквито и да са били нейните мотиви, целта е станала ясна, когато през юни 1835г. младоженците напуснали завинаги Кетен и са се преселили в Париж.
Дали е бил по негово желание или под влиянието на Мелани, разривът на Ханеман със семейството и родината се е оказал обмислен и окончателен. Един месец след сватбата, оставяйки за себе си само „ малката сума в размер на 10000 талера“, той разделя писмено между децата си своето имущество, като изключва съпругата си. Парите, които оставил на децата си, той е вложил в херцогски фонд. Децата можели да се разпореждат само с част от капитала, но имали право да го завещават. За нещастие, след смъртта на Ханеман, херцогството фалирало и парите изчезнали. Няколко дена преди заминаването си от Кетен, след като се е разпоредил с немското си състояние и е станал напълно зависим от съпругата си, Ханеман е съставил второ завещание, в което е определил Мелани за своя единствена наследница.
След неговата смърт Мелани е отказала да даде каквото и да е от неговото имущество. Тя е била обвинявана, че е инспирирала второто завещание, за да надхитри децата на Ханеман. Това схващане се е споделяло и от Хаел, който е написал книгата „Животът на Ханеман“, включвайки в нея текстовете на първото завещание, в полза на децата и на второто завещание. В това завещание поразява това, че Ханеман е изразил желание „ да си почине накрая и да остави медицинската практика“. По-нататък се отказва от всякакви намерения за увеличаване на своето състояние или за получаване на някакви доходи. Но последователността не му е била присъща. Интересното е, че в това завещание е било поставено допълнително условие „ В случай, че моята съпруга роди деца“.
На безпристрастния наблюдател може да му се стори невероятно,че Ханеман, намирайки се във възрастта, в която човек е обхванат от страх от бедност, е поверил своя живот и бъдеще на чужденка от друга вяра, достатъчно млада, за да му бъде внучка. Отрязъл е своите корени и е позволил да бъде отведен в друга страна, в която не е бил досега; където възможността да практикува професията си е била най-малкото проблематична. Още по-невероятен е факта, че тази дама е била готова да поеме такава отговорност.
Може ли да се счита,че цялата история е още едно ярко потвърждение на мисълта, че любовта е сляпа? Неголямо прозаично разсъждение може да разгадае това. За човек от неговия мащаб, животът в Кетен е бил ад и до появата на Мелани – абсолютно безнадежден. В своя бурен живот той никога не се е боял да рискува, преживял е дори 14 години безцелен живот в Кетен. Ще цитирам живописното описание на Хампърт:
„ В безрадостния край на живота той е чувствал, че по калдъръмения мост на Кетен към него се е приближавала смъртта. Но той е искал да живее. Той е искал да продължи живота от този момент, в който е спрял преди много години назад. Той е искал да измами смъртта…… никой не е знаел по-добре от него, че жаждата за живот е мощно оръжие срещу смъртта. Било му е писано яростно да се съпротивлява на врага. На 80 години той е започнал нов живот.“
Трудно ли е да се разбере неговото решение? Алтернативата е била да остане погребан жив в Кетен. По-трудно е да се разберат мотивите на Мелани, освен ако не се съгласим с тези, които я осъждат и смятат, че тя е сплав от сирена, авантюристка и златотърсачка, освен другите отрицателни качества. Д-р Ричард Хаел, чиито монументален труд е направил всички нас ( особено съвременните историци) свои длъжници и чиито мнение не трябва да се пренебрегва, е клонял именно към това схващане и отхвърля по-ранната версия на Брадфорд ( явно, по-малко авторитетна) :
„ Доколкото може да се съди сега, изглежда напълно вероятно, че госпожица д'Ервили Гойе се е омъжила за Ханеман не от користни съображения; тя е имала свое състояние и е произхождала от прекрасно семейство.“
Нима не може да се предположи, че тя се е наслаждавала на обществото и дружбата на престарелия поклонник ( общоизвестен факт), и че е успяла да оцени Ханеман, към когото е изпитвала благодарност и е считала, че неговия талант в Кетен загива?
Възможно е, тя да е предвидила, че неговият потенциал ще се реализира в новото обкръжение и под новото влияние. Казано по новому тя го прекупила. Бъдещето е показало нейните способности на „хомеопатичен импресарио“ “.
Мелани е била твърде сдържана по отношение на своя произход и млади години, нали е била съвременница на баронеса Дюдеван, известна с псевдонима Жорж Санд, „ първата съвременна еманципирана жена“, която е носила мъжки дрехи, пушила е цигари, афиширала е връзката си с Шопен и с художници от нейното време, била е един от най-плодовитите писатели на своето време и независимо от необичайния начин на живот е запазила своята популярност сред читателите. Мелани също се е движила в богатите аристократични и артистични кръгове. Тези две жени са били пионери на женската еманципация.
Още през 1820г. стотици жени в Париж са носили панталони, а французойки, които са пътували сами, често са носили мъжки костюми, за да не привличат внимание. Така че едва ли си струва да съдим Мелани по този повод.
Брадфорд твърди, макар и да не представя доказателства, че Мелани два пъти се е омъжвала преди да срещне Ханеман, или че във възрастта между 25 и 30 години е имала връзка с възрастен художник, който е открил в нея скрития талант. След неговата смърт тя е свързала своята съдба със седемдесет годишен поет, който я поощрявал да пише стихове. Възможно е, бракът й с Ханеман да е бил продължение на установилата се традиция. Когато е била дете, тя е твърдяла, че иска да стане лекарка. На осемнадесет години тя е правила дисекции на птици, „за да види какво има вътре“.
На осемнадесет години е изучавала анатомия „ както се е изисквало от художниците“, а по-късно, може би с помощта на студент по медицина или на служител от моргата, тя се е изхитрила да изучава анатомията напълно, „както се е изисквало от лекарите“, добавяйки – „колкото се може по-подробно“. Ученето и личните контакти с лекари са я накарали да се отнася с неуважение към съвременната медицина. Френският превод на „Органона“ на Ханеман е отворил очите й: „ В този ден аз реших да открия Ханеман. Моите родители и приятели ме считаха за луда.“
Така е била подготвена почвата за срещата на единомишлениците.
Париж
Ханеманови са пристигнали в Париж на 21 юни 1835г. и са отседнали в малката квартира на Мелани, докато намерят нещо по-подходящо. На втората вечер те отишли на опера и впоследствие често ходели там. Посрещнат топло от хомеопатичното общество, Ханеман се е сблъскал с враждебността на официалната медицина. Отказали му да практикува. Това не е било неочаквано, но все пак е било сериозен удар и перспективите са били мрачни, особено за Мелани, на която е предстояло да издържа съпруга си до края на неговите дни. Но на 12 август 1835г. в тяхната съдба настъпил неочакван обрат. Те са се надавали на отмяна на решението на лекарите; последната дума имал Гизо, който без да е лекар, е бил министър на здравеопазването и образованието.
Гизо се е намирал под значителното влияние на Френската академия, която била заинтересувана да поддържа ортодоксалната медицина срещу чужденеца немец. Решението на министъра е било взето след щателно разглеждане на молбата и е било продиктувано от просветената политика на френската образователна система.: „ Ако хомеопатията е химера или система без вътрешен смисъл, тя сама ще залинее. От друга страна, ако е прогресивна, тя ще се развива, независимо от забранителните мерки; именно последното трябва да желае Академията, защото нейната мисия се състои в това да поощрява науката и научните открития.“
Това решение е предизвикало възмутителни коментари във вестник "Temps". Осъждайки Ханеман за пристигането му във Франция и Мелани за помощта, която му оказва, този водещ вестник заявява, че това решение на министъра не е изненадващо, тъй като“ Ханеман е толкова добър наставник, както Гизо; той изписа лекарства на своите пациенти в такива малки дози, както министерството – свободата в своята страна.“
Не за първи и не за последен път хомеопатията е била задължена на поддръжката на представител от кралски или аристократичен род и неспециалист в медицината. По-нататък следвала историята на успеха: дългото пребиваване на Ханеман в Париж е отбелязано с години на триумф – професионален, светски, финансов, с изключение на неуспешните опити да създаде хомеопатична клиника в Париж. Заедно със съпругата си те развили голяма практика не само сред богатите, но и сред бедните. Последните обикновено ги е лекувала Мелани, самостоятелно и безплатно - прекрасен начин за натрупване на опит, имайки под ръка учител в трудните случаи. По този начин, усърдната ученичка се е готвила за деня, в който основната хомеопатична практика в Париж щяла да мине в нейните ръце. Те живеели комфортно, макар и без разкош, в своя “ малък дом“, приемали много гости, посещавали най-добрите театри и видимо са били щастлива двойка. Постепенно годините в Кетен са се забравяли.
Но съществувал един неприятен и натрапчив проблем. Всяка пролет, в продължение на 20 години, Ханеман е страдал от пристъп на бронхиално възпаление, който той искал да лекува сам. В писмо до своите деца от 5 януари 1943г. той е написал,че се чувства добре ( наистина това е било в средата на зимата ) и се готвели да отидат тази вечер с Мелани и нейния баща в италианската опера. На 12 април, два дена след като е отпразнувал своята осемдесет и осма годишнина, в прекрасно физическо състояние и настроение, Ханеман е почувствал началото на ежегодния пристъп.
Този път е казал, че неговата жизнена сила е към края си и на 2 юли е настъпил края. Неговият стар приятел и колега д-р Яр, който е подписал смъртния акт, е свидетелствал, че „ неговият ум се е запазил ясен до края” и „ той е казвал на другите,че това е неговата последна болест”. Мелани е поискала да го балсамират и е получила разрешение от полицията да задържи тялото в дома си за двадесет дена. Нейната мъка приела тежка, дори необичайна форма: тя е прекарала по-голямата част от времето до погребението на 11 юли, плачейки до тялото на съпруга си.
Описанието на Мелани би била непълна, ако не се спомене нейното поведение по време на болестта на съпруга й и след неговата смърт. По всички стандарти нейните действия изглеждат странни, безчувствени и неуважителни към паметта на знаменития създател на хомеопатията. Имало достатъчно критични коментари:
- в продължение на седмици тя не допускала в дома си дъщерята и внука на Ханеман и им разрешила да го видят едва след смъртта му, когато нямало опасност да го убедят да промени завещанието си. Това може да е било така, тъй като семейството считало, че той притежава значително състояние;
- нямало официално съобщение за болестта и смъртта на Ханеман, нито за изразяване на съболезнования. Никой от многочислените му приятели и поклонници не е могъл да посети болния или да му отдаде последна почит.
- Мелани се е вбесила, когато служителите на погребалното бюро, изнасяйки ковчега, са одрали боята по стената на стълбището. Приписвали нейното избухване не на липсата на уважение към покойника от страна на тези хора, а на необходимостта да плати за ремонта. Разбира се, че носачите са заслужавали порицание. За тях било привично занятие да свалят ковчег по тесните парижки стълбища. Този инцидент напомня и за други погребения в Париж. Когато майката на Емил Зола е починала в дома си, ковчегът е бил спуснат през прозореца по настояване на съпругата на писателя, тъй като стълбището е било твърде тясно ( но със стълбището в дома на Ханеман не би трябвало да има такъв проблем);
- нямало погребална служба, а ковчегът бил положен в семейния парцел на Мелани, където вече били погребани двама родственици на вдовицата. Според френски източници това са били „ Летиер, приемния баща на Мари-Мелани и Гойе, който й е дал своето име”. Както този факт, така и усложнения от религиозен характер са могли да доведат до това толкова скромно погребение. В очите на френските католици, лютерана, а също и масон Ханеман изглеждал еретик.
- Мелани е отказала да предаде на семейството на Ханеман неговото състояние, имущество и документи. Особено я критикуват за това, че е задържала за себе си шестото издание на „Органона”, неговия най-велик труд, когато Филаделфийският колеж „Ханеман” отказал да плати нечуваната сума, поискана от нея. Тя ревностно е пазила всички негови документи и ръкописи, както и приемната й дъщеря госпожа Бьонингхаузен след нейната смърт. В края на краищата тези документи са се оказали в музея на Ханеман в Щутгарт, където се намират и до днес. 1 Хаел, който ги е видял през 1920г. и удивен от тяхното количество и разнообразие, написал: „Учените ще се занимават с изследването на тези ръкописи най-малко десет години” Уви! С изключение на преиздаването на „Органона”, ръкописите и досега са недокоснати.2
- за това, че Мелани и децата на съпруга й не са се обичали, става ясно от книгата на д-р Пулман „ За дъщерите на Ханеман”. При все това техните надежди за наследство били напълно естествени. Но завещанието е отворено чак след като са минало повече от два месеца от погребението.Френският закон не изисква огласяване на съдържанието на завещанията и то остава тайна. Разбира се, че децата не са получили нищо. Възможно е Мелани на основание на второто завещание да е решила, че децата след като получили цялото състояние на баща си, когато той е напуснал Кетен, сега нямат право на неговото френско имущество, спечелено главно благодарение на нейните усилия. 3
- тя е обещала на сина на Ханеман, че ще плати медицинското образование в Париж на внука на Ханеман – Леополд Зюс, но така и не изпълнила своето обещание.
Озадачава и жестокото обвинение по адрес на Мелани, че поради липсата на внимание към съпруга си през последните години е ускорила неговата смърт. Хаел приписва това твърдение на госпожа Ан Моват, американска актриса, която през 1839г. се е лекувала при Ханеман и връщайки се в Америка е публикувала своите впечатления. Хаел се съмнява в това, че Ханеман е направил впечатление на старец, който не е бил добре с ума си. Очерняйки Ханеман, г-жа Моват с възторг е описала неговия разкошен дом и Мелани. Хаел допуска,че преднамерената възхвала на Мелани е инспирирана от нея самата. Аналогични оценки не се ограничават само в САЩ. Д-р Ричард Юз на лекция в Лондонския колеж по хомеопатия е казал: „ Едва ли може да се разчита на Ханеман в периода 1830 – 1843г. само заради неговата гениалност”
Това твърдение се оспорва от вече споменатия д-р Яр, който е подписал смъртния акт и изцяло се опровергава от швейцарския лекар Х.В. Малан, който е написал: „ Като последен от живите ученици на Ханеман, учил при него около година и половина , през 1841-8142г. в Париж, искам да заявя, че неговият интелект съвсем не е старчески. Аз бях свидетел на множество удивителни изцеления, аз слушах, как той преподава с поразителна ерудиция, точност и проницателност, надарен със скромност, която беше негова отличителна черта.“
За съжаление, на личните и професионални свидетелства на Яр и Малани не са обърнали внимание, и след много години хомеопатията е платила за това. Макар и да не е в строго съответствие с хронологията, тук е уместно да разкажем тъжната история от „Разделеното наследство“ ( 1982г.) на Харис Култър.
През 1916г. Джон Д. Рокфелер - старши, „финансовия баща на медицината“, е написал:
„Аз съм привърженик на хомеопатията. Бих искал към привържениците на хомеопатията да има справедливо, вежливо и благосклонно отношение от страна на всички медицински учредения, на които ние помагаме.“
Известно е, че през целия си дълъг живот Джон Д. Рокфелер - старши се е лекувал само с хомеопатия. Това са възпрепятствали Джон Д. Рокфелер – младши, а също и Ф.Т.Гейтс, баптистки свещеник и съветник по медицинските въпроси ( макар и да не е лекар) в Рокфелеровия институт. Последният е написал:
„ Д-р Ханеман несъмнено е бил луд. Абсолютно ясно е,че в края на живота си, той е загубил разума си. Лекарите – хомеопати са признавали това.“
Имало разбира се и други фактори, но Гейтс е имал голямо влияние върху Рокфелерови и неговата увереност в лудостта на Ханеман е надделявала. Така, по това време, когато фондацията на Рокфелер е влагала милиони долари в медицината, хомеопатията не е получила и цент. Това е победа на злобните клюки.
След като е станала вдовица, Мелани е оставила „малкия дом“, където е живяла със съпруга си и се е преместила в по-малко жилище наблизо, където продължила активната практика, наследена от Ханеман, предизвиквайки по този начин ортодоксалната медицина. Затова не е учудващо, че през 1846г. Френският медицински факултет, който не е могъл да попречи на създателя на хомеопатията да работи в Париж през 1835г, е възобновил атаката, но този път срещу неговата вдовица.
Аз искам да благодаря на Института по история на медицината за екземпляра от ръкописа от 58 страници, озаглавен „Процес срещу госпожа Ханеман, доктор по хомеопатия, във връзка с медицинската практика“
Това е буквален отчет на съдебния процес по обвинение срещу нея в незаконна хомеопатична практика. Процесът е започнал на 20 февруари 1847г.. На английския читател ще е особено интересен факта, че по английските закони Мелани не е извършила никакво престъпление. Хомеопатът в Англия няма нужда от медицинска диплома. Във Франция нещата стояли по друг начин. Медицинската практика, ортодоксална или хомеопатична, без диплома, получена по френските закони, се е считала за незаконна.
Адвокатът на Мелани не оспорвал факта, че тя е нарушила закона. Оправдание за нея е била нейната хомеопатична квалификация: с нея са се консултирали дипломирани хомеопати, които признавали нейните знания и опит. Прокурорът не оспорвал факта, че Мелани е лекувала безплатно. Това е било истина тогава, но след френско – пруската война от 1870г., когато тя е загубила голяма част от своето състояние и е обедняла, на нея й се наложило да взема пари за лечението.
Мелани е била призната за виновна и глобена със смешната сума 100 франка. Фактически делото се е оказало морална победа за Мелани и оправдание за хомеопатията – истинския ответник. Двадесет и пет години по-късно американската диплома на Мелани е била призната и тя е получила официално разрешение да практикува. В края на краищата френските власти са дали едно закъсняло „почетно оправдание“. Излишно е да се споменава , че през тези години тя е продължила да практикува.
Малко е известно за старостта на Мелани, освен че се е преместила в по-малък дом и е била забравена. Тя е починала на 27 май 1878г. и е била погребана до съпруга си в Монмартр. Некролог за нея е публикуван в "British Journal of Homeopathy" на 1 юли. Освен неохотното признание, че благодарение на своята втора жена, Ханеман е прекарал последните години от живота си в комфорт и разкош, за нея не били казано нищо хубаво. Заключението било:
„ В общи линии, не можем да считаме, че вторият брак на Ханеман е бил благоприятен за хомеопатията.”
В некролога са се съдържали много мними грешки и недостатъци и е предизвикала рязка реакция от страна на културното аташе на префектурата, в която е живяла Мелани. Неговият отговор е публикуван от издателя на „Библиотека на хомеопатичното общество” в Париж и в него се е изразявал протест по повод на „абсолютно грешните твърдения по отношение на г-жа Ханеман, публикувани в юлския брой.” Но анонимният клеветник не се е предавал: той опровергал един след друг аргументите на французина, който твърдял че животът на Ханеман е бил удължен с 8 години с неговото преместване в Париж и по-нататък заявява:
„ ие можем резонно да твърдим, че той щеше да живее още 16 години, ако не бяха тревогите и вълненията при втория брак и последвалият живот в Париж.”
За съжаление, ние трябва да споменем този съвсем непоучителен английско – френски спор като пример за многото обиди спрямо хомеопатията, които са я преследвали още от нейното възникване.
Заключение
За да опростя своята задача, всички споменавания за Мелани в ролята на мащеха, които служат за източник на много отрицателни коментари, вкл. по въпроси за възраст, националност, религия, обществено положение, семейни дрязги по повод на завещания, наследства и собственост, в които много трудно може да се разбере истината. Освен в семейството, дейността й в областта на хомеопатията също е предизвикала много спорове, но с времето бъдещи изследвания могат да дадат по-ясна картина.
Към настоящия момент, аз ще се осмеля да предложа моя собствена предварителна оценка.
Каквото и да мислят за обявените на всеослушание грешки и недостатъци на Мелани, дори и нейните критици трябва да признаят, че тя е била жена, надарена с мъжество, предприемчивост, упоритост и трудолюбие, изпълнена с напредничави идеи за ролята на жените.
На мене ми се струва, че сред противниците й има тенденция да се подчертават недостатъците й за сметка на достойнствата.
Спасявайки и поддържайки стария затворник, водещ безцелен живот в Кетен, управлявайки съвместната им дейност в Париж, Мелани е устроила създателя на хомеопатията в град, достоен за неговия талант, - център на европейската култура и интелектуалната дейност.
За това тя е заслужила място на хомеопатичния Олимп.
Тя, разбира се е била първата и може би най-великата жена – хомеопат.
ЗАБЕЛЕЖКИ
1. Ръкописът на шестото издание на „Органона” се съхранява не в Института по история на медицината в Щутгарт, както погрешно се разбира от статията, а в Сан Франсиско, в Калифорнийския университет. – А.К.
2. За щастие, безценните бележки на Ханеман сега се издават, с чисто немска педантичност и добросъвестност, в отделни томове под името "Samuel Hahnemann. Krankenjournale. Kritische Gesamtedition" (Хайделберг, "Хауг"), под редакцията на сътрудника на Института по история на медицината в Щутгарт Арнолд Михалковски. По едно време няколко хомеопати от Санкт Петербург бяха увлечени от идеята да издадат тези материали на руски език.
Те даже се обърнаха към автора на тези редове с молба да им съдейства при преговорите със собствениците на авторските права (т.е. с издателство "Карл Хауг" и Института по история на медицината в Щутгарт), но в крайна сметка, когато се стигна до реални дела, тяхното увлечение бързо мина. Това е жалко все пак. – А.К.
3. Тук авторът е неточен. Както следва от текста на второто завещание на Ханеман, децата му не са могли да претендират за нищо, което е придобито или заработено в Париж. Читателите могат да е убедят в това, обръщайки се към „Биографически очерк” на Лев Бразол. – А.К.
Украински хомеопатичен журнал, 1992, 2 / British Homеоpathic Journal, 1988, vol. 77, 3 превод от руски : д-р Калин Атанасов източник: http://www.homeoint.org/kotok/homeopathy/biography/melani.htm
