« обратно към: Есета

22 октомври 2017

Холистичният подход в хомеопатията

Ф И Л О С О Ф С К О   Е С Е  на Яна Вилиянова Попандреева-Донева , Консултант: НЕЛИ СТЕФАНОВА, СОФИЯ 2017

холистичен

„Тъй както не можете да се опитвате да лекувате очите отделно от главата или главата отделно от тялото, не би трябвало да се опитвате да лекувате тялото отделно от душата. И това е причината лечението на много болести да е неизвестно за лекарите в Гърция, защото частта не може никога да е добре, освен ако цялото не е добре.“

Платон

Най-висшият идеал на лекуването е бързото, меко и трайно възстановяване на здравето, или премахването и унищожаването на болестта в нейната цялост, по най-краткия, най-надеждния и най-безвредния начин, на основата на лесно разбираеми принципи.”
(
1, § 2)

Холизъм (от гръцката дума  /холос / - цял, eдинен) е идеята, че системите (физични, биологични, химични, социални, икономически, умствени и т.н.) следва да бъдат разглеждани като цяло, а не като съставени от отделни части. Това често включва и разбирането, че функционирането на системите не може да бъде напълно разбрано от гледна точка на функционирането на техните отделни части.

За мен, като човек завършил и практикуващ стоматология,  „откриването”на този подход  още преди да започно обучението си по хомеопатия, беше истинско откровение. Разбирането, че целостта като стремеж на човешкото същество към самоосъществяване, е пътят, по който то превръща потенциала на своята природа в хармонично единство, вдъхнови и подобри както мен самата и моя мироглед, така и работата ми с пациентите в кабинета.
И вече със сигурност знам, че битуването в живота като човек не би било възможно в неговата частност, била тя телесна или духовна. Жизнените функции на организма са самостоятелно възможни само в своето единство с всички останали нива на съществуването – мисловни, емоционални, духовни, социални. Всеки дефицит в която и да е отделна сфера оставя своя  отпечатък върху останалите и цялото. И дори когато се възхищаваме на победата на духа над материята , не назоваваме целия организъм здрав или хармоничен, или красив.
Изучаването на хомеопатията като лечебна система потвърди и разшири интереса ми към една парадигма за здравето и болестта, която е съвсем различна от тази на алопатията и предлага смислено обяснение на причините за възникването на болестта и развитието й, както за всеки отделен индивид, така и в по-широк план.   Адресирането на лечебните практики към отделните части на една същност и незачитането на нейната цялост в алопатичния подход сякаш обижда природата, която настоятелно търси път за възвръщане на хармонията и баланса.  И когато това не може да се случи, дали поради твърде агресивна външна намеса, или поради невъзможността на естествените природни сили да се справят с вече настъпилия хаос, съществото боледува, линее и в крайна сметка умира.

Изучавайки хомеопатия, аз осъзнах, че здравето е свободата на човека да бъде в настоящия момент и в настоящото място (Джереми Шер ), за да изпълни целта на своя живот. Това е известното от други духовни и лечебни практики разбиране „да бъдеш тук и сега”, иначе казано- осъзнато и отдадено на важните неща от живота съществуване, така както предполага названието Хомо сапиенс. Често откривам за себе си редица потвърждения на завладяващия цялостен подход към здравето и извън чисто хомеопатичните източници, например: „Лекарят не трябва да лекува болестта, а пациента, страдащ от нея” – Моше бен Маймон (12 век след Христа). Учителят обобщава всичко това по следния начин: „всеки човек може да бъде напълно здрав, когато има единство между неговите мисли, чувства и постъпки;...здравето се обуславя от хигиената, която човек пази във физическия, в сърдечния и в умствения си живот. За да спазите хигиената на физическия свят, обърнете внимание на трите елемента- жилище, храна и облекло; за да спазите хигиената на духовния свят, обърнете внимание на другите три елемента- мисли, чувства и постъпки“.

Холистичният възглед е в основата на много други  научни търсения и практики. Известно е, че  Гещалт психологията се появява в началото на XX век (1912 г.) като допълнение към традиционния метод на научен анализ. Тази странна дума – „гещалт“ – има немски произход и означава цялост, форма, конфигурация, свързаност на елементите, затвореност. Приетият до тогава начин за научен  анализ на феномени е бил просто описване на частите и достигане до цялото чрез събирането на така получените описания. Прогресът, осъществен от биологията, психологията и социологията по това време обаче внушава, че такава процедура не може да отдаде полагаемото се на феномени, които са реално разгръщащи се процеси – цялости, изградени от взаимодействащите си сили. В гещалт-терапията има и един основен принцип: Съставните части на цялото (гещалта) се влияят една от друга и промени в една част водят до промени в цялостта.

Холистичният подход в хомеопатията определя различни акценти, както в нейното идейно-философско начало, така и в прилагането на лечебното изкуство. Ханеман ни учи, че хомеопатията е едновременно и наука и изкуство. Науката обединява основните закони и принципи на лечението, признаците на болестта и патогенезите на лекарствените средства. Научните принципи се изучават на първо място, за да може лекарят да ги прилага правилно на практика, в което се състои и изкуството на хомеопатията. Същността на лекарството се оформя в съзнанието както картината на художника, защото патогенезата - това е всъщност външно отражение на вътрешната природа на лекарството. Ако наличните симптоми създават единна картина, значи лекарят е разбрал своя пациент и ще може правилно да подбере лекарството. „Само съвкупността от наличните симптоми трябва да бъде основен и единствен фактор, който лекарят трябва да взема под внимание във всеки един случай на болест и да се освобождава от нея с помощта на своето лечебно изкуство, възвръщайки организма към състояние на здраве“. Прилагането на тези принципи за благото на пациента помага да се отстрани болестното състояние и да се възстанови здравето меко, бързо и за продължителен срок. Начинът на лечение може да се нарече мек само тогава, когато съвпада с процеса на естественото оздравяване, стимулирайки го, като по този начин се отстранява болестта.

Хомеопатичният възглед разпознава всеки човек не само според конкретните му физически оплаквания, но и като взема предвид неговите вярвания, възгледи, начин на живот. Той е уникален индивид, цялостна и завършена система, която функционира и си взаимодейства с останалата Вселена. Ето защо хомеопатията разглежда всяко състояние на здраве или болест именно в такъв аспект. „В здраво състояние духовната (самоуправляема) жизнена сила – този двигател, одухотворяващ материалното тяло (организма) – властва неограничено и поддържа всички негови компоненти във възхитителен, хармоничен жив порядък, както по отношение на усещанията, така и по отношение на функциите, тъй че нашият вечен, надарен с разсъдък дух може свободно да се разпорежда с този жив, здрав инструмент, за да постигне висшите цели на нашето съществуване”. Дисхармонията и слабостта на това, което Ханеман назовава с красивата фраза „жизнена сила“, е именно болестта. „Разстройството на болестно увредения нематериален двигател (жизнена сила), който оживотворява нашето тяло в невидимите му недра, и съвкупността на доловимите отвън симптоми, предизвикани от него в организма и представляващи съществуващата болест, са едно цяло; те са едно и също нещо. Организмът е наистина материален инструмент на живота, но той е немислим без животворността на инстинктивно възприемащия и действащ двигател по същия начин, по който и жизнената сила е немислима без организма. Следователно те заедно са едно цяло, въпреки че с цел по- лесно разбиране умът ни разделя това цяло на две различни понятия” (1).

Старите българи са наричали Оренда  жизнената сила. „Туй огънче не гасне никога, дорде е жив човека. При едни тлее – при други гори бурно… Тия хора знаят как от тоя огън да направят три огънчета – на душата, духа и тялото, знаят, че единият огън ако изтлее, иде болест.“  („Стопанката на Господ“). Това невидимо, нематериално и магично ядро, което организира цялото, вдъхвайки му живот, остава абсурдно пренебрегвано от традиционните за съвременността лечебни методи. Превръщането на лекаря във всемогъщ оператор с материалната човешка обвивка е сякаш еманацията на човешката надменност. Конвенционалната медицина вече не е нито изкуство, нито помощ, тя е търговски продукт, технология и става все по-бездушна, защото заедно с напредването на технологиите и науката, човешкият фактор в лекуването сякаш все по-отчетливо отстъпва на все по-заден план.  На страданието се отрича правото на съществуване, то следва тук, сега и „ефективно” да бъде премахнато преди дори да е назовано. Човешкото същество все по-рядко извървява своя път, намирайки предназначението си, защото пътят е поемане на отговорност – за себе си и за света. Защото болестта  ни подтиква към промени в начина ни на живот, в отношението ни към себе си, към хората около нас и към заобикалящата ни среда. Така лекуването, освен с освобождаване от патологичните симптоми, е неразривно свързано и с духовно израстване, и с възстановяване на хармоничната ни връзка с другите хора и с природата.

Да лекуваш е призвание и труд, а не божественост. Осъществявайки това призвание лекарят не е сам, нито всесилен. Неговото изкуство е в това, да може да съпровожда страдащия по пътя му, да отваря вратите на търсенето му, че да може той сам да нарече болката си с езика, на който говори лекарството – неговото, на страдащия. Тук холистичният подход отново се отразява в принципите за единственото лекарство и тоталността на симптомите. Не може да има едно лекарство за пациента като цяло и различно лекарство за всяка негова част. Отделният орган не бива да се разглежда      като организъм. Организмът има много по-високо ниво на организация, отколкото отделният орган. Следователно, лечението трябва да бъде насочено от човека към неговите органи, а не обратно (2). Когато човек е разглеждан като цялост, симптомите представени в различни части на неговото тяло, естествено ще бъдат излекувани, но не с множество хомеопатични препарати, отговарящи за даден симптом (какъвто е алопатичният начин на действие), а с едно лекарство, което подпомага Орендата му. Ако бъде открит симилимумът, той ще доведе до излекуване дори  и симптомите да са с няколко годишна давност.
Хомеопатичните лекарства подават сигнал към дълбоко присъщите за всеки човек самооздравителни сили , които извършват излекуването и го правят трайно. Откриването на правилното лекарство е като откриването на точния ключ за ключалката , която искаме да отключим. Дори и вратата да е стояла заключена в продължение на години, след като ключът за нея бъде открит, тя се отваря. И тук е моментът, в който човек сам за себе си решава дали да поеме по пътя към поддържане на своето здраве и осъществяване на „висшите цели на своето съществуване“ .

Състоянието на здраве е хармонично и равновесно, отразяващо усещането за добруване на всички нива. „Всички части на организма – пише Ханеман – са тясно свързани една с друга и образуват единно цяло, както в усещанията, така и във функциите”. Ако вярваме, че „Най-висшето    и единствено призвание на лекаря е да възстанови здравето на болния и това се нарича Лекуване“ (1), то лечителят търси начин да помогне за възвръщане на равновесието, с уважение към целостта, а не просто да премахне един или друг телесен симптом.

Здравето, според Витулкас, е свобода на различни нива. На физическо - свобода от болка, благополучие. На емоционално - свобода от страсти, състояние на невъзмутимост и безметежност. На ментално - свобода от егоизъм, единение с Истината и познание на Бога. За да лекува цялата личност, медицината трябва да определи точно и трите нива, а също и начина, по който те са свързани . Всяко от тези три нива – умствено , емоционално и физическо – се различава от останалите по вибрационна честота и информационни характеристики. Трите нива си взаимодействат по изключително интелигентен начин и реагират съгласувано на всеки стимул в зависимост от индивидуалните особености. В хомеопатията е от огромно значение за лечението фактът, че трите нива са подредени в йерархия според своята значимост. Освен това всяко е съставено от множество сложни полета или системи от органи, които също са подредени в йерархия. Този модел приема, че болестта може да се нарече „нарушено равновесие в организма“ - термин, който предполага възможността дадено увреждане да преминава от едно ниво на друго, от една система в друга и от един орган към друг. Това означава, че дейността на защитния механизъм води до поддържане на хомеостазата чрез запазване на равновесието при всякакви неблагоприятни условия и най–вече чрез предпазване на централните най-жизненоважни органи. Степента на здраве в крайна сметка ще се определи, като се оцени доколко е разстроено всяко едно от тези нива. За да бъде успешно едно лечение, то трябва да измества центъра на тежестта на увреждането към периферията и да запази дълбоките нива на човека – неувредени.

Не всички болни са лечими неза­висимо какви методи се прилагат. Понякога има поддържащи причини от околната социална или природна среда, без чието отстраняване не може да се постигне трайно излекуване. Има и хора, които подсъзнателно не желаят да са здрави. При тях болестта е средство да избягат от проблемите си или пък им носи „печалба” – т.е. по този начин те получават вниманието, което търсят, или пък манипулират другите. Трябва да свикнем да търсим значението на здравните неблагополучия за живота на пациента и да задаваме въпроса: „Защо се явява тази болест точно сега?” Може би тя е изява на емоционален или духовен проблем, и като такъв не би могла да бъде излекувана с обикновени физически въздействия като алопатични медикаменти и хирургия. В подобни случаи оздравяването изисква целенасочените и съзнателни усилия от страна на болния и промяна в мисленето. Това означава, че прояви ли се в тялото на човека даден симптом, той привлича вниманието върху себе си, прекъсвайки досегашната последователност на жизнения му път. Симптомът се явява като сигнал, че нещо не е в ред и целта му е да ни накара да се замислим. За да се научим да разбираме какво всъщност означава той, трябва да отклоним погледа си от симптома и да вникнем по- дълбоко. Той не бива да се възпрепятства, а да се направи излишен. Проблемът на конвенционалната медицина е в неспособността `и  да предприеме тази стъпка - тя е прекалено заслепена от симптомите. Затова и поставя знак за равенство между симптома и болестта, т.е с  много средства и технически умения се лекуват органите, но не и човека,  който е болен. Ако се осмелим да бъдем честни и започнем разговор със симптомите, те ще ни поведат по пътя на истинското изцеление. „Като ни казват какво всъщност ни липсва, като ни запознават с темата, която трябва да интегрираме в съзнанието си, те ни дават шанс да ги направим излишни чрез процесите опознаване и осъзнаване“(4).

Истинското лечение в най-дълбок план е свързано с духовното израстване и разкриването на творческия потенциал на индивида, използван за благото на всички. Една от задачите на лекаря, практикуващ холистична медицина, е да помогне на пациента да осъзнае и да премахне блокадите, стоящи на пътя на неговото себеосъществяване. За да може да направи това, лекуващият трябва първо сам да е положил усилия и да е постигнал определена степен на осъзнаване и цялостност, защото това, което човек не е изградил и не носи у себе си, не може да го предаде на другите. Лекарят се учи и израства цял живот от контакта си с хората, които идват да търсят здравна помощ от него. Ако е отворен за посланията, които получава от тях, те ще му донесат дълбоки преживявания и прозрения.

Една съвършена наука за здравето трябва да отчита  не само естеството на и взаимоотношенията между физическото, емоционалното и умствено ниво на съществуване. Според мен трябва да се обръща внимание и на сложните взаимоотношения на човека с околната среда. Защото човекът живее във вселената като неразделна част, като едно цяло с нея. Човекът съществува в и се справя със заобикалящите го фактори на околната среда благодарение на способността си да обменя енергии с нея и този обмен е абсолютно необходим, за да продължава живота на Земята. Например, според Витулкас ние живеем на три нива на съществуване-подсъзнателно, съзнателно и свръхсъзнателно. Изглежда логичният ум не е способен да обработи всички послания и впечатления в будно, съзнателно състояние и се нуждае от сън, за да разчисти объркването и да осигури емоционално и умствено равновесие на по-дълбоко подсъзнателно ниво. Така човек може да продължи  необезпокоявано живота си и „универсалната енергия“ да прониква в него без „сътресенията“, натрупани в будно състояние. В този смисъл сънищата оказват необходимата помощ на подсъзнанието и представляват важна проява на защитния механизъм. По време на сън ние се „къпем в едно постоянно море от фина енергия“. От огромния резервоар на тази „универсална енергия“ човек черпи онази специфична енергия или информация, от която се нуждае. Ако апаратът за възприемане на енергията е увреден, организмът не може да се възстановява достатъчно добре по време на сън и човек се чувства неосвежен и постоянно уморен. Следователно всеки наистина холистичен подход към здравето би следвало да обръща внимание не само на физическото, емоционалното и умствено ниво, а и на природосъобразното хранене ( с адекватно количество правилно комбинирани качествени храни ), правилното дишане  ( дихателни навици и контрол на качеството на въздуха )  и възможната потребност от коригиране на неправилно протичащите енергии.

И накрая, моето разбиране за хомеопатията- това не е борба със заболяванията. Това е помощ за индивида да се развива в съответствие с неговата житейска задача, при постигане на която ние може да очакваме, че болестта ще изчезне.Във фазата начало на пътешествието през живота (коригиращ миазъм – псора) ние се учим да познаваме света и формираме своята позиция (персона) по отношение на този свят. Във фазата падение (коригиращ миазъм- сикоза) ние се сблъскваме с тези черти на своята личност, които сме скрили и съзнателно не използваме (сянката); сега ние ги изкарваме на повърхността. Във фазата издигане (коригиращ миазъм – сифилис) ние обединяваме противоположностите ( мъжко и женско начало) и използваме всички наши преоткрити качества: съзнание, воля и творчески способности. Ние откриваме духовните принципи в самите нас (Мъдрия старец/ Великата майка) , учим се да поемаме отговорност върху себе си и да използваме тези сили за благото на обществото. Във фазата изкупление (коригиращ миазъм- остър) ние изгаряме нашите творения (его), за да освободим пътя на промяната и израстването и да се възсъединим с божественото вътре в нас (самосъзнанието). Този процес ние изминаваме отново и отново във всеки живот. Всеки път ние научаваме нещо ново и възможно по- точно разбираме кои сме в действителност. Едно по едно ние раждаме нещо ново вътре в себе си“ (7). На мен в този път ми помага и хомеопатията.

 

1.  Ханеман, С. Органон на лечебното изкуство. Изд. „Изток-Запад”. С., 2010.

2.   Кент, Дж. Т. Лекции по философия на хомеопатията. С., 2011.

3.     Де Мео, Розмари Стопаката на Господ. С., 2016

4.    Детлефсен, Т., Далке, Р. Болестта като път, С., 1998

5. Витулкас, Г., Хомеопатия-медицина на новото хилядолетие, С., 2001

  1. Витулкас, Г., Нов модел за здраве и болест, С., 2006

    7.    Хари ван дер Зее,  Миазми при раждането, С.2004

8.   Петър Дънов, Книга  за здравето, С.1999

Нагоре