« обратно към: Есета

20 януари 2019

Страхът от промяната

Fear_to_change

Философско есе на Росица Димитрова

Консултант: Лилия Димитрова

 

Всеки от нас иска да е щастлив. Всеки от нас иска да е здрав. Всеки от нас иска да постигне много. Но никой от нас не иска да даде много, за да има всичко това. Всеки иска просто да получава, без да дава.  И това е напълно нормално за човешката същност, но не отговаря на вечните природните закони.

Един ден, мой много близък човек ми написа следното: „Ех, Росе, животът е прекалено кратък, но прекалено сложен.“ Всъщност животът е толкова прост, защото следва прости правила. Кога човек е щастлив? Когато първи по своя път. Кога човек върви по пътя си? Когато има свободата да твори за благото на себе и на другите. А кога един човек може да твори? Когато е здрав! Толкова просто и лесно: здраве à творчество à щастие!

Но тук идва трудното за повечето хора – как да бъдат здрави?

За да си отговорим на този въпрос, трябва да разберем какво представлява болестта, защо се разболяваме, защо не можем да постигнем мечтаното здраве и защо болестите се връщат постоянно, под различни форми?

Болестта не е нещо лошо. Даже напротив - болестта е нещо добро, тя е най-добрият ни приятел, най-верният и най-всеотдайният, защото винаги е с нас когато грешим, винаги ни показва грешките, и винаги ни дава шанс да ги оправим - отново и отново. А какво правим ние? Ниe я мразим, ние я гоним, ние не я чуваме. Искаме да се отървем от нея колкото се може по-бързо, без да загубим нещо, без да положим каквито и да било усилия да разберем  какво ни показва тя. А всъщност тя е при нас, защото иска да вземе онова, което ни пречи да сме щастливи. Онова нещо, което трябва да изхвърлим от живота си, за да заживеем пълноценно и да можем да творим по пътя си.

Защо не го правим? Много просто - защото ни е страх от промяната, от новото и от различното. Защото не знаем какво е! Свикнали сме и ни е удобно да живеем с грешките си, защото са ни познати, свикнали сме с тях и те са идеалното оправдание, че не можем да постигнем онова, за което сме тук.

В моя жовот нещата стояха точно така. Аз бях привидно здрава, привидно щастлива и привидно вървях по своя път. Но нещо в мен не чувстваше онзи комфорт, който душата изпитва, когато наистина е намерила призванието си. Аз не успявах да разбера какво иска да ми каже организмът с всички тези леки болести. Не разбирах защо лекарствата не лекуваха, защо пак се разболявах и защо не можех да бъда наистина здрава. Тогава осъзнах, че има нещо, което пречеше в живота ми, нещо което ме караше да вървя по грешен път, нещо, което ме стопираше да творя. Нещо, което не ми даваше възможност да изпълня моята мисия. Тогава се обърнах към класическата хомеопатия.

Това беше първата стъпка от пътя на моята промяна. Сега, когато се върна назад с всичките знания, които придобих през тия три години обучение по хомеопатия, мога да си отговоря на всички тези въпроси: Какво представлява болестта? Защо се разболяваме? Защо хората не искат и се страхуват да се лекуват с хомеопатия? Защо се отказват от нея след първите видими резултати и се връщат към алопатията?

В трудовете на старите класически хомеопати откриваме информация по първите два въпроса. Те подробно са разяснили какво е болест и здраве. За другите обаче почти нищо не откриваме в книгите им. По тези въпроси са писали съвременните хомеопати. Според мен страхът от промяната е нещо, което е най-актуално в наши дни, защото съвременното общество е притиснато да изпълнява чужни задачи и да постига чужди цели.

Какво представлява болестта?

По този въпрос е писано много и за това ще се спра на кратко.

Самюел Ханеман в „Органон на лечебното изкуство“ на различни места разяснява какво представлява болестта и здравето.

§11. Когато човек заболее, именно тази духовна, действаща сама по себе си (автоматично) жизнена сила, представена навсякъде в организма, бива първично увредена от динамичното* въздействие върху нея на някой болестотворен, враждебен на живота агент; единствено жизнения принцип, доведен до такова ненормално състояние може да предизвика в организма неприятни усещания и да доведе до това нарушение на жизнедеятелността му, което ние наричаме болест. [7]

§12. Единствено болестно изменената жизнена енергия предизвиква болестите. [7]

§16.  Нашата жизнена сила като духовен двигател, не може да бъде атакувана и изменена от никакви нарушаващи хармонията на живота вредни въздействия на външни враждебни на здравия организъм сили по друг, освен по духовен (динамичен) начин. [7]

В тези параграфи ясно се показва, че болестта не е нещо, което идва отвън, тя не е нещо материално, тя е динамично.  Тя е просто отражение на нашия живот, защото отражава болестно увредента ни жизнена сила.

Джеймс Тейлър Кент също много подробно разглежда какво представлява болестта в своите „Лекции по философия“ и доразвива теорията на  Самюел Ханеман.

Кент казва, че в хомеопатията под болен човек се разбира „страдащият човек като цяло, а не отделни негови поразени органи и тъкани” [5, стр. 8], докато лекарят-алопат “разбира под болест единствено патологичните изменения в тъканите, които са само резултат от болестта .... без да обръща внимание на причината. Такова лечение дава само временен ефект и освен това спомага за прогресирането на болестта, придвиждайки я към по-тежки форми“ [5, стр. 7], защото „причина за заболяванията винаги е разстройството на жизнената сила.“ [5, стр. 10]

В своите лекции той засяга и философския въпрос, защо хората се разболяват, защо позволяват да се наруши хармонията между воля и разум и как всеки избор в живота може както да съгради, така и да разруши здравето.

“Когато човек живее, водейки се от неправилни представи за живота, той става възприемчив към външните въздействия и колкото по-хаотично протича животът му, толкова по-силно и по-често боледува.“ [5, стр. 33]

В състояние на здраве „жизнената сила, намираща се в организма” която „е отражение на душата” прави способен човекa „да се приспособява към изменящите се условия на външната среда” и способства ”за по нататъшно развитие и усъвършенстване.“ [5, стр. 52]

Казаното дотук не ни дава отговор и цялостна представа, защо хората си позволяват да се разболяват, какво наистина представлява самата болест, каква роля играе тя в техния живот, защо подсъзнателно те не искат тя да си тръгне от тях и защо, въпреки че съществува метод на лечение, който наистина може да ги излекува, те се отказват от него.

За да си отговорим на тези въпроси, ние първо трябва да разберем къде и как живеем, какво представлява жизнената ни среда. Нашият свят се променя много динамично, всички сме подложени на огромен натиск от страна на конкуренцията във всяка една област, която ни притиска и изцежда докрай. Стремейки се  винаги да сме първи във всичко, ние разпиляваме енергията си в грешни посоки и нашето здраве започва да страда.  По този начин ние насилваме природата си и забравяме, че нашата основна цел е да творим за себе си и за другите. Тази тенденция на влошаване на здравето ясно се вижда във всяко следващо поколение, което страда от все повече и от по-трудно лечими заболявания. Всеки бърза и никой няма време за почивка, дори когато организмът ни го показва това ясно чрез болестните симптоми. Всеки иска всичко и го иска сега, в този момент, веднага. И всяка крачка назад, всяко спиране, се смята за пагубно в нашето общество, за изоставане, за провал, за нещо лошо. Всяка липса на растеж в обществено приетата йерархия се смята за нещо лошо.

Във Фейсбук прочетох един статус, който силно ме впечатли и зарадва, защото показва, че и други мислят като мен, че е важна динамиката, а не само посоката „напред и нагоре”.

“Пътят се създава от вървящия! Всяка стъпка напред, назад или в страни е като щрих от голяма картина, която ще видим едва в края на пътешествието” [4] Докато не завършим своето „житейско произведение”, никога не можем да сме сигурни дали точно този щрих не е на мястото си.

Ханеман е казал, че „най-големият идеал на лечението е бързото, меко и трайно възстановяване на здравето“ [7, §2]. И това е прекрасно, за такова излекуване мечтае всеки, но това обаче не става само като с магическа пръчка. Това е един много дълъг процес на израстване. Както казва Сократ “Тайната на промяната е да концентрираме цялата си енергия не в борба със старото, а в строене на новото.“ [9] Но за да построим новото, ние трябва да разберем какво сме сгрешили в миналото, иначе ще строим върху гнила основа. Трябва да разберем защо сме болни, защо сме тук, защо нещата в живота стоят така? Всичко това ни помага да разберем, че е необходимо  да спрем, да се огледаме, да променим себе си и тогава да тръгнем пак. Защото болестта ни показва не само, че сме се отклонили от своя път, тя е и нашата възможност за промяна.

Болестта, това е викът на нашия организъм, това е молитвата му, това е желанието му да ни помогне да видим това несъответствие в нас, което иска да се пожертва, за да се роди нещо ново. Животът е движение, промяна, а чувстваме ли се твърде комфортно, трудно бихме се решили на промяна, следователно сме в застой. Никога застоят няма да бъде творец. „Кризата винаги предшества трансформацията, така че е необходимо да я приветстваме. Предизвикателствата, които срещаме, не са нещастия, те са наши партньори… те са необходимата част от нашето развитие, които ни правят по-силни, водят ни по непознати пътеки, които може би никога не бихме се осмелили да прекрачим.“ [6, стр. 153]

Тук точно се намесва и страхът. Страхът от промяната, страхът от отговорността за собствения ни живот, страхът за собствените ни решения, за собствените ни постъпки и за последствията от тях. Страхът не е лошо нещо, напротив - понякога е животоспасяващ, болестта също – показва ни къде сме заседнали.  Трябва да ги приемем, да ги опознаем и да променим себе си, но и да променим нещата около нас, които ги подхранват и които ги отглеждат в животa ни. Никой страх не ни е пратен от Бога. Бог ни е дал здравето, да го пазим, за да вървим по пътя си и да се развиваме.

Трябва да сме готови да вървим през непознати пътеки, да падаме и да ставаме, да творим и да поемаме отговорност за създаденото. Без победен няма победител, без загуба няма победа, без смърт няма ново начало. Нещо трябва да умре, за да даде място на друго.

Не трябва да се страхуваме от провала. От провала се учим повече, отколкото от победата. Тя подхранва егото, а то е пагубно за духовното ни ниво. Всяка победа носи след себе си желанието за власт и притежание. Ако човек е „затънал в собственото си его, нито може да гледа обективно, нито да възприема истината. Той си въобразява, че знае всичко, и то по-добре от всеки.“ [1, стр. 78] Когато сме готови и смирени ще имаме своята победа, когато освободим себичното в ума си, премахнем страстта в емоциите и дадем мястото им на любовта и мъдростта, ще сме свободни и ще сме здрави.

Хомеопатията не лекува, не премахва и не унищожа болестта, а възстановява здравето, защото то е изначално заложено в нас. Хомеопатич­но­то лечение прави това, съобразявайки се точно  с индивидуалните потреб­ности. Ако човек има нужда да си почине или да спи, след подходящото хомеопатично лекарство организмът му ще изисква да направи точно това. По този начин можем да „загубим“ един ден, но може би ще спечелим години добро здраве. Хомеопатията е наука, която ни учи да се вслушваме в себе си и да уважаваме нуждите на организма си.

Хомеопатичното лечение ни дава ключа към вратата на промяната, може дори да ни покаже тази врата, но дали ще преминем през нея или не, е само наше решение. Хомеопатичното лекарство не лекува само по себе си, то дава този първоначален тласък на жизнената сила да предприеме тази промяна, да направи този скок в по-високо енергийно ново. След това следва едно дълго пътуване във и към самите нас, което ще ни разкрие всички наши страхове и ограничения, които са ни правили нещастни и непълноценни. Всеки един страх, всяка една пречка в нашия живот може да бъде разгледана като едно пътешествие до върха на планина. „Човек може да започне отвсякъде в подножието на планината и да се катери нагоре. Може да изберете добър път или да изберете по-труден път. Има много пътеки до върха. Която и да изберем, тя рано или късно ще ни изведе до върха.“ [8] Ние сме там, за да научим своя урок, за да променим „причината, поради която сме заседнали някъде в този живот.“ [8] По пътя ще има много препятствия, съблазни, ще има много шансове да научим урока си. Всеки път когато се проваляме, ще се връщаме на същото място, ще минаваме през същото препятствие, често през същата болест, но с ново лице и под друга форма, докато не приключим с този урок, докато не стигнем върха на своята лична планина. Чак когато приключим с дадено изпитание,  разберем грешките си и променим нещата около себе си, чак тогава ще преминем към следващото ограничение или следващия страх в живота ни. Всяко събитие, всяка случка, всяко изпитание се явява учител в живота на всеки и всеки е учител в нечий друг живот.

Дали страхът от промяна е единствената пречка? Не, болестта също така е и удобен начин да се оправдаем с неуспехите си, с невъзможността да осъществим мечтите си. Много по-удобно е да кажем, че не можем да постигнем това или онова, защото сме болни или защото децата ни често боледуват, отколкото да поемем отговорност за неуспехите в живота си и да признаем, че вината е само в нас. След всяко едно правилно хомеопатично лечение следва промяна и както и да изглежда това в очите на околните, тя е тази, която показва, че ние се движим в правилната посока. Защото именно тя ни дава възможността да съхраним себе си за по-важните цели в нашия живот и да намерим отново пътя си.

Много хора усещат тази сила, която им дава хомеопатичното лечение, но страхът да са отговорни за живота си, за грешките си, за решенията си е по-голям и те „предпочитат“ да са болни, неспособни и тъжни, за да имат оправдание и прикритие. Въпреки, че те взимат правилното хомеопатично лекарство, те не успяват да постигнат дълготрайно здраве. Те продължават да правят същите грешки в живота си, затова се разболяват отново и отново, техният организъм продължава да продуцира същите симптоми и да имат нужда от същото лекарство. Когато променят тази статичност в себе си и осъзнаят нейното негативно влияние, те ще преминат към следващото предизвикателство в живота си. Но ако не си вземат поука, те ще стоят заседнали на едно и също място, въпреки че им е дадено правилното хомеопатично лекарство. Именно защото изборът да са здрави е техен. Всяка следваща болест ще им дава пореден шанс да се променят и да продължат по пътя си. Всяка промяна взима много от нас, но ни дава и много. Всеки трябва да знае какво е готов да даде и с какво е готов да се сбогува, за да продължи напред. Понякога цената, която е необходимо да заплатят, им се вижда твърде голяма и това е едно от нещата, които най-силно подхранват техните страхове. Мисълта, че могат да загубят повече, отколкото да получат, ги държи на едно място и не им дава възможност да продължат. Ако човек върви по пътя си, той никога няма да загуби повече отколкото трябва, нито би загубил нещо, което му е необходимо. В живота всичко се случва когато трябва и в точния момент. Нито миг по-късно, нито миг по-рано – просто е нужно само да се доверим на Бог и да посрещнем всяко предизвикателство с отворено сърце. То ни е пратено за да израстнем, за да станем по-добри и по-способни, и защото ние сме тези, които сме допуснали грешка в живота си и сме създали това ограничение.

Другото нещо, което дава много сила на страховете ни, е че прекалено много им обръщаме внимание, опитвайки си да ги потискаме и да се правим, че не съществуват. И колкото повече им обръщаме внимание, толкова по-силни стават те, превръщат се в доминанта, която  завзема огромна част от живота ни. Говорим и мислим за тях в по-голямата част от времето си, повече отколкото за мечтите си. Всъщност ние живеем живота на своите страхове.  Трябва да ги приемем, да ги преживеем и да вземем доброто от тях, защото само тогава те започват да изчезват и да дават място на свободата и творчеството.  Георгос Витулкас в своята книга „Нов модел на болест и здраве“  дава едно общо правило за определяне на степента на здраве: „Степента на творческа свобода е добър показател за измерване на здравето.“ [1, стр. 80] Всеки здрав индивид се стреми да създава, да твори и да спомага за благоденствието на обществото, а не да руши и унищожава. Хомеопатията, като холистичен метод на лечение, възстановява здравето и на трите нива и така дава възможност за израстване и усъвършенстване както на физическото, така на емоционалното и на умственото ниво. След приемането на точното хомеопатично лекарство се променя не само патологичното изменение на пациента, променя се начинът, по който той възприема света, неговото поведение, мислене и усещане. Това показва, че хомеопатичните лекарства достигат и докосват и най-дълбоките нива на съзнанието.

Страхът от промяната винаги ще бъде до нас, през целия ни живот, винаги ще ни съпътства, защото от една страна – старото са нашите корени, това, от което сме тръгнали, но от друга – то ни дърпа назад, а животът е динамика и всеки един момент ние взимаме своето решение дали да се поддадем на старите си, но вече непотребни навици, или да вземем даровете от новия урок, който ни предстои. Когато приемем, че няма нищо по-нормално от това да ни е страх да не грешим и когато приемем всички наши „лоши“ черти от характера ни като нещо естествено и необходимо, едва тогава сме готови да предприемем този енергиен скок на промяната. Защото смел е не този, който не се страхува, а този, който въпреки страха прави това, което е необходимо. Страхът от промяната е нещо нормално, нещо необходимо в нашия живот, за да можем да се подготвим за нашето призвание и да го изпълним.

И както казват в приказките, каквото и да срещнем по пътя си, то е наш побратим или наш учител, не трябва да го мразим, да го  гоним, да се борим с него, а трябва да бъдем негов приятел. Защото страхът се страхува повече от нас, а болеста я боли повече от нас. Не бива да се страхуваме от болестите, когато те се случат на пътя ни. Просто е нужно да спрем, да поговорим с тях, да разберем от какво се боят, от какво бягат, какво искат, от какво имат нужда, защото болестите – това сме самите ние. Трябва да им помогнем, да им дадем топлина и разбиране, дори да им попеем, да ги прегърнем и да ги изслушаме, защото ние сме ги създали като сме кривнали от личния си път. Те са тук при нас, за да ни помогнат, да ни кажат нещо важно, да ни посъветват, да ни научат. Няма нищо по-нормално от това да ни е страх и да ни боли, но не трябва да бягаме от тези усещания, а просто да ги приемем и преживеем. Необходимо е само да им подадем ръка, за да продължим напред по-цялостни и по-силни, всъщност по-здрави. И така „с помощта на жизнената сила, божественият Творец дава възможност на всички одухотворени същества да осъществят своето най-велико призвание“ [5, стр. 54].

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

  1. Витулкас, Г. Нов модел на здраве и болест, Анхира ЕООД, 2006
  2. Витулкас, Г. Науката Хомеопатия, Анхира ЕООД.
  3. Витулкас, Г. Хомеопатия медицина на новото хилядолетие, Анхира ЕООД, 2009
  4. Де Мео, Р., цитат от фейсбук стената ѝ, 2015
  5. Кент, Дж. Т. Лекции по философия на хомеопатията, София, 2011
  6. Кехоу, Дж. Квантовият войн, Феникс дизайн, 2011
  7. Ханеман, С. Орагнон на лечебното изкуство, Шесто издание, Холестичен център “Aнхира”, 1996
  8. Шер, Джереми; http://www.bghomeopathy.org/files/interview_with_jeremy_sherr.doc
  9. Сократ

Нагоре