Предпоставки за поява на хомеопатията като цялостен научен медицински подход

Статията е предоставена с любезното съдействие на  списание "Класическа хомеопатия"

Камелия Симеонова

Хомеопатията е удивителна по своята ефективност ме­дицинска наука, за която се счита, че е възникнала преди 200 години и е създадена от немския лекар Самуел Ханеман. Ней­ните принципи и закони са били известни и са се прилагали много преди него. Това, което Ханеман прави, е, че експеримен­тирайки успява да систематизира всички тези открития, както и да разшири познанията за цялостта на човешкия организъм и начина, по който той трябва да се лекува.

Ще се върнем в античност­та, в епохата на европейското Възраждане и постепенно ще стигнем до този период, в който е живял и работил Са­муел Ханеман.

Нека кажем няколко думи за Хипократ и Гален - колосите на античната медицина.

Хипократ (460-356 г. пр.н.е.) е първият лекар, кой­то ясно е формулирал, че про­тичането на всяка болест за­виси не само от силата и ха­рактера на патологичните факторите, но и от конститу­цията на човека. Неговите термини - сангвиник, флегматик, холерик и меланхолик се употребяват до днес в ме­дицината, макар че са попу­лярни като термини за типо­ве темперамент в психологи­ята. Това класифициране на хората е основано върху иде­ята на Хипократ за четирите сока, съдържащи се в тялото на човека - кръв, слуз, жълта и черна жлъчка, които е съ­поставил на свойствата сухо, мокро, горещо и студено. Спо­ред тази идея кръвта преобла­давала в сангвиника, слузта - във флегматика, чернодробна­та (жълтата) жлъчка - в холерика и т.нар. черна жлъчка, която е свързвал с далака - в меланхолика. Тази класифи­кация позволявала да се оха­рактеризират различните кон­ституции на хората, като по този начин той е стигал до правдоподобно предположе­ние за тяхната индивидуална патологична предразположе­ност.

След Хипократ втората фигура на античната медици­на е Гален ( Гален е роден през 129 г. в град Пергам в Мизия, тогава част от Римската империя -днес Бергама̀ в Турция) - лекар на трима римски им­ператори. Методът му се е ба­зирал на доктрината на Хипо­крат за четирите сока, а също и на предложената по-рано теория на Еразистрат - древ­ногръцки александрийски ле­кар и анатом (300 г. пр.н.е.), който е изследвал главния мозък, разграничил двига­телните от сетивните нерви, описал сърдечните клапи и съкращаването на сърдечния мускул.

Гален е бил привърженик на теорията, широко разпрос­транена сред древните гърци, според която земното движе­ние е праволинейно, а кръго­вото е присъщо само на небесните тела. Затова той не е могъл да предположи за съ­ществуването на кръговрата на кръвта в човешкото тяло. Гален считал, че в човек има два различни вида кръв с раз­лична функция и отделна сис­тема на разпределение. Тъй като той разглеждал само три жизнени дейности на чо­века - храносмилателна, ди­хателна и нервна система, според него има само три функционални течности - ар­териална кръв, венозна кръв и нервна течност.

Както Хипократ, така и Гален свързвал болестите на човека само с нарушаването на съотношението на четири­те сока. Античните лекари, следвайки откритията на Хи­пократ и Гален, смятали, че в пациенти с „жълта жлъчка" се развиват предимно болести на жлъчния темперамент - главно чернодробни. За сангвиника типични били болес­тите на кръвообращението, за флегматика - отоците, за меланхолика - потиснато нас­троение и нервни болести. Както в античността, така и в доста по-късната епоха пос­ледователите на Гален праве­ли опити да възстановят рав­новесието на соковете с по­мощта на лекарства. Първона­чално това са били средства от растителен и животински про­изход. При избора на лекарст­во са изхождали от принципа на „противоположното". По време на средновековието оби­чайна практика била да се при­емат сложни лекарствени сме­си, съдържащи по 60-70 със­тавки, които се изписвали при всяко заболяване.

Това са предпоставките, при които настъпва епохата на Парацелз (1493-1541 г.). Пълното име на този швей­царски лекар е Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхейм. Избрал си е звучен псевдоним: para - гръцка прис­тавка, която означава „около, покрай, като" и Celsus - име на древния енциклопедист Авел Корнелий Целс - автор на 8-томния труд „De Medicina". Заради красивия и изя­щен стил на произведението си Целс имал славата на Цицерон в лекарските среди. Вре­мето обаче показало, че Па­рацелз е станал по-известен от своя предшественик -„съименник". Много учени и ле­кари се опитват да съединят доктрините на Парацелз и те­зи на Ханеман (1755-1843). Наистина има много общи неща в трудовете на тези ве­лики новатори. Самият Хане­ман е почитал Парацелз, но въпреки това е отричал да има пряко влияние на негово­то учение върху собствените му научни възгледи. И все пак е трудно да се повярва, че от­критията на Парацелз не са направили дълбоко впечат­ление на Ханеман.

Системата на Гален, най-вече учението за соковете, се е сторила на Парацелз доста ограничена, особено що с от­нася до подхода към болести­те. Своите идеи и убеждения, че е необходимо да се освобо­ди медицината от оковите и неправилните антични тъл­кувания, Парацелз споделял със студентите си от Базел­ския университет. Според не­го един лекар трябва да поз­нава рода, причината и симп­томите на заболяванията, да изписва лекарствени средст­ва с далновидност и трудолю­бие и да използва всичко, в съответствие със своите спо­собности. Той отрича сляпо­то подчинение и придържане към предписанията на Хипократ, Гален, Авицена и др. Парацелс е смятал, че четей­ки тези авторитети може да се стигне до голяма ерудиция на личността, но не и да се стане лекар. Лекар се става според него с много опит и практика, а не само с четене на книги. Също така лекарят повече от всички други тряб­ва да познава природата и то­ва познание всъщност му поз­волява да помага на болните. По-късно той разработва своя система за приготвяне на ле­карства от метали и минера­ли, както и от растения.

Ранното му детство е ми­нало в Айсенланд - малко сел­це в немска Швейцария, къ­дето неговият баща е бил лекар. После заедно със семей­ството си заминава за Фужер (Австрия), където баща му работи като лекар в мина. Животът на Парацелз е странстващ. Работи като ле­кар в състава на различни ар­мии - в Холандия, Скандинавия, Прусия. Така придобива знания по военнополева ме­дицина. Събира народни ре­цепти и методи на лечение от всички места, където е преби­вавал. След време се завръща в мината във Фужер на мяс­тото на баща си. Много от идеите му възникват в резул­тат от изследвания върху миньорите. Той предположил, че болестите им често са пре­дизвикани от този метал и ру­дата, с която постоянно кон­тактуват. И започнал да ги лекува с лекарства, приготве­ни именно от тези метали, ко­ито предизвикват болестта. С други думи той пръв изследва и предлага принципа на подо­бието - подобното се лекува с подобно. До неговото време металите са се считали мало­ценни за медицината. Пара­целз е открил, че между при­видно несъпоставимите обек­ти - човешкия организъм и металите, всъщност има сход­ство, а също така и между растенията и металите. В хомеопатията са известни таки­ва сходства. Свойствата на Mercurius се свързват със свойствата на Podophilum, те­зи на Gelsemium - със свойст­вата на Argentum nitricum, Bromium, Conium и т.н. Пара­целз скъсва с традицията на Гален да се лекува по принци­па на противоположното, т.е. да се предписват „горещи" лекарствени средства за сис­тема, в която преобладава „студ". Той считал, че приро­дата на лечението трябва да е подобна на природата на бо­лестта и, лекувайки подобното с подобно, да се помага на при­родата, а не да се воюва с нея.

Очевидно е, че има много предвестници на хомеопатията в работата на Парацелз. Идеите и практиката му са оказали голямо влияние на лекарите от XVI и XVII век, въпреки че доктрините на Га­лен са господствали по това време. Много университети са забранили изучаването на Парацелз, но идеите му при­добили такава популярност сред студентските среди, че в Париж и на други места из­бухнали студентски вълнения на тази почва. Интересът към учението му бързо нараствал, от което произлезли цели те­чения на последователи и противници на Парацелз. Не­говите идеи се проверявали, критикували, развивали и из­ползвали. Благодарение на възможностите и усилията на английските „парацелизти" някои негови минерални ле­карства били включени в Лон­донската фармакопея. Във Франция съществувала враж­да между двете школи. Па­рижката школа била изцяло галенистка, а университетът в Монпел - парацелизтки.

Една от най-ярките фигу­ри сред европейските „пара­целизти" бил фламандският лекар Ян Баптист ван Хелмонд (1578-1644 г.). Неговите работи създават основата на парацелзката школа в XVII век. Той преосмислил и пре­работил химическата филосо­фия на Парацелз. Бил е най-известният физико-химик на XVII век. Ван Хелмонд, как­то и Парацелз търсел как да се променят методите на ме­дицинското обучение. Той съ­що искал медицината да се освободи от безплодните, чес­то вредни и варварски мето­ди. Виждал, че в медицинска­та практика няма точност почти в нищо - и в използва­нето на лекарствата, и в раз­бирането на механизма, по който те действат. Той отбелязал, че лекарите са по-заинтересовани за доходите си, а състрадание и любов към па­циента почти нямат. Ван Хел­монд обяснил, че стремежът им да постигнат авторитет като последователи на „Голя­мата школа" е всъщност прик­риване на нежеланието им да се учат от живота. Считал, че лекарите-галенисти не се ин­тересуват от причините за бо­лестите и почти нищо не знаят за тях. Той остро крити­кувал грубите методи на „Го­лямата школа" на галенистите, чиито усилия са насочени само към кръвопускане и да­ване на слабителни. Според него с тези си методи те са успели да създадат многочислени неизлечими болести и въвели лицемерен начин на лечение, пълен с бедствия и отчаяние. Той е бил убеден, че господството на теорията, основаваща се на принципа на противоположното, пречи на развитието на науката и оказва разрушително въздей­ствие върху медицината. Счи­тал, че болестта става актив­на само когато във вътреш­ните жизнени сили на орга­низма възникне патологичен образ, подобен на съответна­та болест.

По-късно, през XIX век се появил стремеж да се дава за всичко материалистично обяс­нение. В Шотландия Уйлям Кулен и неговият ученик Джон Браун решили да дадат метафизично обяснение на силите, които задействат чо­вешкия организъм. Кулен е лекувал само по метода на противоположното - възбуж­дането на кръвта лекувал с кръвопускане; спазмите от­странявал с антиспазматични средства - опиум, камфор, топли вани; изтощението ле­кувал с възбуждащи средства и т.н. Ученикът му Браун стиг­нал още по-далеч. Разбирал природата само в опростени схеми и то до такава степен, че не виждал разлика между пациентите, както и между отделните болести. При тази простота, до която била све­дена медицината, лекарят трябвало да реши само три неща при лечението на бол­ните - дали се явява болестта обичайна, активна или астенична и в каква степен, и след като го установи да даде съ­ответното лекарство.

В такива условия настъп­ва епохата на Ханеман. Кристиян Самуел Ханеман се е родил в 1755 г. в Майсен, Сак­сония. Баща му бил художник и дизайнер на мраморни из­делия. Той възпитавал децата си в принципите на Жан Жак Русо, които били широко раз­пространени сред много от об­разованите европейци по оно­ва време. Ханеман бил много усърден ученик и заради голе­мите си способности бил наг­раден да посещава безплатно училище като в замяна на то­ва помагал на съучениците си в изучаването на чужди ези­ци. Ханеман продължил об­разованието си в известния Лайпцигски медицински уни­верситет като същевременно изкарвал прехраната си с пре­подаване на чужди езици и преводи на медицински кни­ги от английски на немски. След две години интензивно теоретично обучение заминал за Виена, където практику­вал при кралския лекар и довършил медицинското си образование в Ирландия. Дълги години след това пътувал от място на място, прак­тикувайки медицина. Посте­пенно се разочаровал от медицинските доктрини и ре­шил да потърси свой собст­вен метод. Откриването на хомеопатичните закони се дължало на кризата на меди­цината по онова време. Той бил недоволен най-вече от тази медицина, която нари­чал „алопатия" от гръцкото „алое", което значи „анти" или „противоположно". Това е медицината, която лекува по принципа на противопо­ложното.

В 1796 г. той публикува статия със заглавие „За нови­те принципи за определяне на лечебните възможности на лекарствените средства", в която описва хомеопатични­те аксиоми. Тази година -1796, за всички хомеопати в света е годината на раждане­то на хомеопатията. В същата статия Ханеман описва двата принципа, по които е възмож­но провеждането на лечение. Първият - принципът на по­добието, е най-добрият и се състои в стремежа да се отст­рани основната причина за бо­лестта. По него трябва да се върви. Вторият е принципът на противоположното. Този принцип е правилен само в случаи, в които нямаме бързодействащо лекарство, отст­раняващо причината. Той на­рича тези лекарства времен­ни, а самия метод - палиати­вен, и го отхвърля, защото при хронични болести той дава само временно облекчение, а после изисква приемане на по-силни дози, които обаче не отстраняват болестта, а до­принасят толкова по-голяма вреда, колкото по-дълго се употребяват. Приканва коле­гите си да се откажат от този метод, защото това е „стра­нична пътечка, фатално воде­ща в блатото". В тази статия Ханеман стига до извода, че лекарствените средства тряб­ва да се изпитват с приемане на минимални дози от здрави хора, за да се установят най-точно лечебните им действия. Изпитващите да се наблюда­ват и да се записват всички симптоми, които се появяват на физическо, емоционално и умствено ниво. За да разбере всички разнообразни симпто­ми на изпитваното лекарст­во, а също така и различната чувствителност на отделните хора към него, е трябвало да наблюдава много изпитващи. Той смята, че това е правил­ният и рационалният прин­цип, по който трябва да се работи и който ще запълни неточностите в медицината и ще усъвършенства лечение­то. Ханеман е направил го­лям брой изпитвания с добро­волната помощ на семейство­то си, на колеги, както и със свое лично участие.

До края на XIX век него­вите последователи били из­питали повече от 600 лекар­ства. Първите свои изследва­ния той излага в „Материя медика", в която описва кар­тините на лекарствата. Той я нарича „свещената книга на откровението" и я издава през 1811 г. под заглавие „Materia Medica pura". Тази книга е ос­новна в хомеопатичната прак­тика до днес. Тя не губи акту­алността си. На много от уче­ните и лекарите не се харесва езикът на хомеопатичната литература, защото той не е академичен, но ако се пише в такава форма, много от ин­формацията ще бъде загубе­на. Ханеман винаги акценти­ра не на научното название на болестите (което той отлич­но е знаел), а само на индиви­дуалните им картини. За хомеопатията е много важно, че всеки пациент е уникален и проявата на неговата бо­лест е също уникална. Според Ханеман хомеопатията е немислима без индивидуализа­цията на пациента. Названи­ето на болестта не е задъл­жително да бъде основа при лечението й, тъй като трябва да се лекува болестта не по название, а по индивидуално­то й проявяване. Доколкото болният се нуждае от облек­чаване на симптомите си, то именно индивидуалните сим­птоми са водещи при избора на лекарствени средства. Ха­неман не лекувал болести, а лекувал болни хора. Това се отнася изцяло за хомеопатичното лечение до днес.

По времето на Ханеман широко се използвали слож­ни рецепти, съдържащи 8-10 лекарства или, както са се на­ричали, „специални миксове", съставени от „авторитетите". Те са се използвали за много болести и се съхранявали от аптекарите като сложни със­тавки. Ханеман е бил против лекарствените смеси, защото за тяхното действие не може да се твърди нищо точно, тъй като две активни вещества могат да не окажат заедно та­кова действие, каквото оказ­ват поотделно. Тяхното общо действие се променя и то не може да се предвиди предва­рително. Според него, ако ле­карят иска да знае как точно избраното лекарство е по­действало върху пациента и какво още му остава да нап­рави, трябва да използва само едно просто лекарствено сред­ство. Всяко добавяне на вто­ро, трето и т.н. внася безпо­рядък. Никога не е нужно да се дава повече от едно лекар­ствено средство в даден мо­мент, ако то е избрано пра­вилно. Принципът на единст­веното лекарство остава во­дещ и единствено верен в съвременната класическа хомеопатия.

Още предшествениците на Ханеман са говорили за при­емане на малки дози лекарства. Той обаче е обосновал не­обходимостта от приемане на малки дози и я е обяснил с намаляване на неблагоприят­ните странични ефекти от тях. При усъвършенстване на метода за намаляване на до­зите Ханеман се натъква на един феномен, който е най-голямата тайна в хомеопатията. Той видял, че при по-про­дължително стриване и след всяко следващо разреждане и потенциране се увеличава ле­чебната сила на лекарството. С други думи лечебната сила се повишава пропорционално на разреждането, тъй като се освобождават динамичните възможности на лечебното вещество. Именно тези дина­мични сили действат на жиз­нената сила на човека. Този процес се нарича потенцира­не или динамизация на лекар­ството. Приготвяйки по този начин лекарствата, Ханеман забелязал, че някои вещества, които са се смятали за инерт­ни, придобиват лечебни свой­ства при потенциране.

Основното произведение на Ханеман „Органон на ле­чебното изкуство" било пуб­ликувано за първи път през 1810 г. До края на живота на Ханеман тази книга е претър­пяла четири издания, като всяко е било преработвано и допълвано. Този труд се смята за хомеопатична библия. На 86-годишна възраст Хане­ман подготвял последния ва­риант на Органона, но него­вото издаване се забавило с много години. Той бил публи­куван в Калкута в началото на XX век. Но и до днес много места от Органона са трудни за разбиране. В него в 294 па­раграфа се обясняват главни­те елементи на хомеопатичния метод. В Органона той последователно разглежда ос­новните си идеи - ролята на жизнената сила за болестите; здраве и лечение; детайли на хомеопатичния метод; необ­ходимост от точна методика за провеждане на изпитвания; малки дозировки; методи за усилване действието на ле­карствата.

След няколкодесетилетна хомеопатична практика със значителен лекарски успех, Ханеман открил, че оздравя­ването понякога е само вре­менно, след което възникват редица болести и това може да продължава дълго време. С други думи Ханеман от­крил, че пълното излекуване при хронично болните е труд­но. Той стигнал до заключени­ето, че в основата на хронич­ната патология са залегнали наследствени болести. Много от неговите предшественици са отстъпвали пред тези проблеми и никой никога не е смя­тал, че всички болести са ле­чими. Заслугата на Ханеман се състои и в това, че той до­пуснал, че имайки на разпо­ложение високопотенцирани лекарства, може да се подда­де на изкушението да се бори и с дълбоки хронични страда­ния. Той е изучил и описал ва­рианти на тези дълбоки конституционални предразполо­жения и ги е нарекъл миазми.

В книгата си „Хронични болести" Ханеман описва ня­колко лекарствени средства, чието действие съответства на специфични миазми. Мно­го от лекарствата, представе­ни в тази книга, днес са ста­нали едни от най-важните в хомеопатичната практика. Ханеман твърди, че ако се из­лекува миазмът, залегнал в ос­новата на хроничната болест, то последващите остри забо­лявания могат да се лекуват много по-успешно.

Главният източник за не­доверие към идеите на Хане­ман и източник на дискусии е минималното количество ле­карствено вещество в силно разредените хомеопатични препарати. Доказателство за правилността на идеите му е високата резултатност на не­говата лечебна дейност и на лечебната дейност на негови­те последователи до наши дни.