« обратно към: Философия
Предпоставки за поява на хомеопатията като цялостен научен медицински подход
Статията е предоставена с любезното съдействие на списание "Класическа хомеопатия"
Камелия Симеонова
Хомеопатията е удивителна по своята ефективност медицинска наука, за която се счита, че е възникнала преди 200 години и е създадена от немския лекар Самуел Ханеман. Нейните принципи и закони са били известни и са се прилагали много преди него. Това, което Ханеман прави, е, че експериментирайки успява да систематизира всички тези открития, както и да разшири познанията за цялостта на човешкия организъм и начина, по който той трябва да се лекува.
Ще се върнем в античността, в епохата на европейското Възраждане и постепенно ще стигнем до този период, в който е живял и работил Самуел Ханеман.
Нека кажем няколко думи за Хипократ и Гален - колосите на античната медицина.
Хипократ (460-356 г. пр.н.е.) е първият лекар, който ясно е формулирал, че протичането на всяка болест зависи не само от силата и характера на патологичните факторите, но и от конституцията на човека. Неговите термини - сангвиник, флегматик, холерик и меланхолик се употребяват до днес в медицината, макар че са популярни като термини за типове темперамент в психологията. Това класифициране на хората е основано върху идеята на Хипократ за четирите сока, съдържащи се в тялото на човека - кръв, слуз, жълта и черна жлъчка, които е съпоставил на свойствата сухо, мокро, горещо и студено. Според тази идея кръвта преобладавала в сангвиника, слузта - във флегматика, чернодробната (жълтата) жлъчка - в холерика и т.нар. черна жлъчка, която е свързвал с далака - в меланхолика. Тази класификация позволявала да се охарактеризират различните конституции на хората, като по този начин той е стигал до правдоподобно предположение за тяхната индивидуална патологична предразположеност.
След Хипократ втората фигура на античната медицина е Гален ( Гален е роден през 129 г. в град Пергам в Мизия, тогава част от Римската империя -днес Бергама̀ в Турция) - лекар на трима римски императори. Методът му се е базирал на доктрината на Хипократ за четирите сока, а също и на предложената по-рано теория на Еразистрат - древногръцки александрийски лекар и анатом (300 г. пр.н.е.), който е изследвал главния мозък, разграничил двигателните от сетивните нерви, описал сърдечните клапи и съкращаването на сърдечния мускул.
Гален е бил привърженик на теорията, широко разпространена сред древните гърци, според която земното движение е праволинейно, а кръговото е присъщо само на небесните тела. Затова той не е могъл да предположи за съществуването на кръговрата на кръвта в човешкото тяло. Гален считал, че в човек има два различни вида кръв с различна функция и отделна система на разпределение. Тъй като той разглеждал само три жизнени дейности на човека - храносмилателна, дихателна и нервна система, според него има само три функционални течности - артериална кръв, венозна кръв и нервна течност.
Както Хипократ, така и Гален свързвал болестите на човека само с нарушаването на съотношението на четирите сока. Античните лекари, следвайки откритията на Хипократ и Гален, смятали, че в пациенти с „жълта жлъчка" се развиват предимно болести на жлъчния темперамент - главно чернодробни. За сангвиника типични били болестите на кръвообращението, за флегматика - отоците, за меланхолика - потиснато настроение и нервни болести. Както в античността, така и в доста по-късната епоха последователите на Гален правели опити да възстановят равновесието на соковете с помощта на лекарства. Първоначално това са били средства от растителен и животински произход. При избора на лекарство са изхождали от принципа на „противоположното". По време на средновековието обичайна практика била да се приемат сложни лекарствени смеси, съдържащи по 60-70 съставки, които се изписвали при всяко заболяване.
Това са предпоставките, при които настъпва епохата на Парацелз (1493-1541 г.). Пълното име на този швейцарски лекар е Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхейм. Избрал си е звучен псевдоним: para - гръцка приставка, която означава „около, покрай, като" и Celsus - име на древния енциклопедист Авел Корнелий Целс - автор на 8-томния труд „De Medicina". Заради красивия и изящен стил на произведението си Целс имал славата на Цицерон в лекарските среди. Времето обаче показало, че Парацелз е станал по-известен от своя предшественик -„съименник". Много учени и лекари се опитват да съединят доктрините на Парацелз и тези на Ханеман (1755-1843). Наистина има много общи неща в трудовете на тези велики новатори. Самият Ханеман е почитал Парацелз, но въпреки това е отричал да има пряко влияние на неговото учение върху собствените му научни възгледи. И все пак е трудно да се повярва, че откритията на Парацелз не са направили дълбоко впечатление на Ханеман.
Системата на Гален, най-вече учението за соковете, се е сторила на Парацелз доста ограничена, особено що с отнася до подхода към болестите. Своите идеи и убеждения, че е необходимо да се освободи медицината от оковите и неправилните антични тълкувания, Парацелз споделял със студентите си от Базелския университет. Според него един лекар трябва да познава рода, причината и симптомите на заболяванията, да изписва лекарствени средства с далновидност и трудолюбие и да използва всичко, в съответствие със своите способности. Той отрича сляпото подчинение и придържане към предписанията на Хипократ, Гален, Авицена и др. Парацелс е смятал, че четейки тези авторитети може да се стигне до голяма ерудиция на личността, но не и да се стане лекар. Лекар се става според него с много опит и практика, а не само с четене на книги. Също така лекарят повече от всички други трябва да познава природата и това познание всъщност му позволява да помага на болните. По-късно той разработва своя система за приготвяне на лекарства от метали и минерали, както и от растения.
Ранното му детство е минало в Айсенланд - малко селце в немска Швейцария, където неговият баща е бил лекар. После заедно със семейството си заминава за Фужер (Австрия), където баща му работи като лекар в мина. Животът на Парацелз е странстващ. Работи като лекар в състава на различни армии - в Холандия, Скандинавия, Прусия. Така придобива знания по военнополева медицина. Събира народни рецепти и методи на лечение от всички места, където е пребивавал. След време се завръща в мината във Фужер на мястото на баща си. Много от идеите му възникват в резултат от изследвания върху миньорите. Той предположил, че болестите им често са предизвикани от този метал и рудата, с която постоянно контактуват. И започнал да ги лекува с лекарства, приготвени именно от тези метали, които предизвикват болестта. С други думи той пръв изследва и предлага принципа на подобието - подобното се лекува с подобно. До неговото време металите са се считали малоценни за медицината. Парацелз е открил, че между привидно несъпоставимите обекти - човешкия организъм и металите, всъщност има сходство, а също така и между растенията и металите. В хомеопатията са известни такива сходства. Свойствата на Mercurius се свързват със свойствата на Podophilum, тези на Gelsemium - със свойствата на Argentum nitricum, Bromium, Conium и т.н. Парацелз скъсва с традицията на Гален да се лекува по принципа на противоположното, т.е. да се предписват „горещи" лекарствени средства за система, в която преобладава „студ". Той считал, че природата на лечението трябва да е подобна на природата на болестта и, лекувайки подобното с подобно, да се помага на природата, а не да се воюва с нея.
Очевидно е, че има много предвестници на хомеопатията в работата на Парацелз. Идеите и практиката му са оказали голямо влияние на лекарите от XVI и XVII век, въпреки че доктрините на Гален са господствали по това време. Много университети са забранили изучаването на Парацелз, но идеите му придобили такава популярност сред студентските среди, че в Париж и на други места избухнали студентски вълнения на тази почва. Интересът към учението му бързо нараствал, от което произлезли цели течения на последователи и противници на Парацелз. Неговите идеи се проверявали, критикували, развивали и използвали. Благодарение на възможностите и усилията на английските „парацелизти" някои негови минерални лекарства били включени в Лондонската фармакопея. Във Франция съществувала вражда между двете школи. Парижката школа била изцяло галенистка, а университетът в Монпел - парацелизтки.
Една от най-ярките фигури сред европейските „парацелизти" бил фламандският лекар Ян Баптист ван Хелмонд (1578-1644 г.). Неговите работи създават основата на парацелзката школа в XVII век. Той преосмислил и преработил химическата философия на Парацелз. Бил е най-известният физико-химик на XVII век. Ван Хелмонд, както и Парацелз търсел как да се променят методите на медицинското обучение. Той също искал медицината да се освободи от безплодните, често вредни и варварски методи. Виждал, че в медицинската практика няма точност почти в нищо - и в използването на лекарствата, и в разбирането на механизма, по който те действат. Той отбелязал, че лекарите са по-заинтересовани за доходите си, а състрадание и любов към пациента почти нямат. Ван Хелмонд обяснил, че стремежът им да постигнат авторитет като последователи на „Голямата школа" е всъщност прикриване на нежеланието им да се учат от живота. Считал, че лекарите-галенисти не се интересуват от причините за болестите и почти нищо не знаят за тях. Той остро критикувал грубите методи на „Голямата школа" на галенистите, чиито усилия са насочени само към кръвопускане и даване на слабителни. Според него с тези си методи те са успели да създадат многочислени неизлечими болести и въвели лицемерен начин на лечение, пълен с бедствия и отчаяние. Той е бил убеден, че господството на теорията, основаваща се на принципа на противоположното, пречи на развитието на науката и оказва разрушително въздействие върху медицината. Считал, че болестта става активна само когато във вътрешните жизнени сили на организма възникне патологичен образ, подобен на съответната болест.
По-късно, през XIX век се появил стремеж да се дава за всичко материалистично обяснение. В Шотландия Уйлям Кулен и неговият ученик Джон Браун решили да дадат метафизично обяснение на силите, които задействат човешкия организъм. Кулен е лекувал само по метода на противоположното - възбуждането на кръвта лекувал с кръвопускане; спазмите отстранявал с антиспазматични средства - опиум, камфор, топли вани; изтощението лекувал с възбуждащи средства и т.н. Ученикът му Браун стигнал още по-далеч. Разбирал природата само в опростени схеми и то до такава степен, че не виждал разлика между пациентите, както и между отделните болести. При тази простота, до която била сведена медицината, лекарят трябвало да реши само три неща при лечението на болните - дали се явява болестта обичайна, активна или астенична и в каква степен, и след като го установи да даде съответното лекарство.
В такива условия настъпва епохата на Ханеман. Кристиян Самуел Ханеман се е родил в 1755 г. в Майсен, Саксония. Баща му бил художник и дизайнер на мраморни изделия. Той възпитавал децата си в принципите на Жан Жак Русо, които били широко разпространени сред много от образованите европейци по онова време. Ханеман бил много усърден ученик и заради големите си способности бил награден да посещава безплатно училище като в замяна на това помагал на съучениците си в изучаването на чужди езици. Ханеман продължил образованието си в известния Лайпцигски медицински университет като същевременно изкарвал прехраната си с преподаване на чужди езици и преводи на медицински книги от английски на немски. След две години интензивно теоретично обучение заминал за Виена, където практикувал при кралския лекар и довършил медицинското си образование в Ирландия. Дълги години след това пътувал от място на място, практикувайки медицина. Постепенно се разочаровал от медицинските доктрини и решил да потърси свой собствен метод. Откриването на хомеопатичните закони се дължало на кризата на медицината по онова време. Той бил недоволен най-вече от тази медицина, която наричал „алопатия" от гръцкото „алое", което значи „анти" или „противоположно". Това е медицината, която лекува по принципа на противоположното.
В 1796 г. той публикува статия със заглавие „За новите принципи за определяне на лечебните възможности на лекарствените средства", в която описва хомеопатичните аксиоми. Тази година -1796, за всички хомеопати в света е годината на раждането на хомеопатията. В същата статия Ханеман описва двата принципа, по които е възможно провеждането на лечение. Първият - принципът на подобието, е най-добрият и се състои в стремежа да се отстрани основната причина за болестта. По него трябва да се върви. Вторият е принципът на противоположното. Този принцип е правилен само в случаи, в които нямаме бързодействащо лекарство, отстраняващо причината. Той нарича тези лекарства временни, а самия метод - палиативен, и го отхвърля, защото при хронични болести той дава само временно облекчение, а после изисква приемане на по-силни дози, които обаче не отстраняват болестта, а допринасят толкова по-голяма вреда, колкото по-дълго се употребяват. Приканва колегите си да се откажат от този метод, защото това е „странична пътечка, фатално водеща в блатото". В тази статия Ханеман стига до извода, че лекарствените средства трябва да се изпитват с приемане на минимални дози от здрави хора, за да се установят най-точно лечебните им действия. Изпитващите да се наблюдават и да се записват всички симптоми, които се появяват на физическо, емоционално и умствено ниво. За да разбере всички разнообразни симптоми на изпитваното лекарство, а също така и различната чувствителност на отделните хора към него, е трябвало да наблюдава много изпитващи. Той смята, че това е правилният и рационалният принцип, по който трябва да се работи и който ще запълни неточностите в медицината и ще усъвършенства лечението. Ханеман е направил голям брой изпитвания с доброволната помощ на семейството си, на колеги, както и със свое лично участие.
До края на XIX век неговите последователи били изпитали повече от 600 лекарства. Първите свои изследвания той излага в „Материя медика", в която описва картините на лекарствата. Той я нарича „свещената книга на откровението" и я издава през 1811 г. под заглавие „Materia Medica pura". Тази книга е основна в хомеопатичната практика до днес. Тя не губи актуалността си. На много от учените и лекарите не се харесва езикът на хомеопатичната литература, защото той не е академичен, но ако се пише в такава форма, много от информацията ще бъде загубена. Ханеман винаги акцентира не на научното название на болестите (което той отлично е знаел), а само на индивидуалните им картини. За хомеопатията е много важно, че всеки пациент е уникален и проявата на неговата болест е също уникална. Според Ханеман хомеопатията е немислима без индивидуализацията на пациента. Названието на болестта не е задължително да бъде основа при лечението й, тъй като трябва да се лекува болестта не по название, а по индивидуалното й проявяване. Доколкото болният се нуждае от облекчаване на симптомите си, то именно индивидуалните симптоми са водещи при избора на лекарствени средства. Ханеман не лекувал болести, а лекувал болни хора. Това се отнася изцяло за хомеопатичното лечение до днес.
По времето на Ханеман широко се използвали сложни рецепти, съдържащи 8-10 лекарства или, както са се наричали, „специални миксове", съставени от „авторитетите". Те са се използвали за много болести и се съхранявали от аптекарите като сложни съставки. Ханеман е бил против лекарствените смеси, защото за тяхното действие не може да се твърди нищо точно, тъй като две активни вещества могат да не окажат заедно такова действие, каквото оказват поотделно. Тяхното общо действие се променя и то не може да се предвиди предварително. Според него, ако лекарят иска да знае как точно избраното лекарство е подействало върху пациента и какво още му остава да направи, трябва да използва само едно просто лекарствено средство. Всяко добавяне на второ, трето и т.н. внася безпорядък. Никога не е нужно да се дава повече от едно лекарствено средство в даден момент, ако то е избрано правилно. Принципът на единственото лекарство остава водещ и единствено верен в съвременната класическа хомеопатия.
Още предшествениците на Ханеман са говорили за приемане на малки дози лекарства. Той обаче е обосновал необходимостта от приемане на малки дози и я е обяснил с намаляване на неблагоприятните странични ефекти от тях. При усъвършенстване на метода за намаляване на дозите Ханеман се натъква на един феномен, който е най-голямата тайна в хомеопатията. Той видял, че при по-продължително стриване и след всяко следващо разреждане и потенциране се увеличава лечебната сила на лекарството. С други думи лечебната сила се повишава пропорционално на разреждането, тъй като се освобождават динамичните възможности на лечебното вещество. Именно тези динамични сили действат на жизнената сила на човека. Този процес се нарича потенциране или динамизация на лекарството. Приготвяйки по този начин лекарствата, Ханеман забелязал, че някои вещества, които са се смятали за инертни, придобиват лечебни свойства при потенциране.
Основното произведение на Ханеман „Органон на лечебното изкуство" било публикувано за първи път през 1810 г. До края на живота на Ханеман тази книга е претърпяла четири издания, като всяко е било преработвано и допълвано. Този труд се смята за хомеопатична библия. На 86-годишна възраст Ханеман подготвял последния вариант на Органона, но неговото издаване се забавило с много години. Той бил публикуван в Калкута в началото на XX век. Но и до днес много места от Органона са трудни за разбиране. В него в 294 параграфа се обясняват главните елементи на хомеопатичния метод. В Органона той последователно разглежда основните си идеи - ролята на жизнената сила за болестите; здраве и лечение; детайли на хомеопатичния метод; необходимост от точна методика за провеждане на изпитвания; малки дозировки; методи за усилване действието на лекарствата.
След няколкодесетилетна хомеопатична практика със значителен лекарски успех, Ханеман открил, че оздравяването понякога е само временно, след което възникват редица болести и това може да продължава дълго време. С други думи Ханеман открил, че пълното излекуване при хронично болните е трудно. Той стигнал до заключението, че в основата на хроничната патология са залегнали наследствени болести. Много от неговите предшественици са отстъпвали пред тези проблеми и никой никога не е смятал, че всички болести са лечими. Заслугата на Ханеман се състои и в това, че той допуснал, че имайки на разположение високопотенцирани лекарства, може да се поддаде на изкушението да се бори и с дълбоки хронични страдания. Той е изучил и описал варианти на тези дълбоки конституционални предразположения и ги е нарекъл миазми.
В книгата си „Хронични болести" Ханеман описва няколко лекарствени средства, чието действие съответства на специфични миазми. Много от лекарствата, представени в тази книга, днес са станали едни от най-важните в хомеопатичната практика. Ханеман твърди, че ако се излекува миазмът, залегнал в основата на хроничната болест, то последващите остри заболявания могат да се лекуват много по-успешно.
Главният източник за недоверие към идеите на Ханеман и източник на дискусии е минималното количество лекарствено вещество в силно разредените хомеопатични препарати. Доказателство за правилността на идеите му е високата резултатност на неговата лечебна дейност и на лечебната дейност на неговите последователи до наши дни.